Спомняте ли си онази снимка, на която Барак Обама, още като президент на САЩ, и целия му екип, включително Хилари Клинтън, по онова време държавен секретар, стоят в стая и наблюдават операцията по отстраняването на Осама бин Ладен.
Това е макиавелистки момент - политически лидер, който поема краен риск (нещо, което върви ръка за ръка с упражняването на властта) и чака съдбата да се изкаже в негова полза или да подпише присъдата му. Той знае, че ако мисията не успее, президентството му приключва, а ако успее, никой не би трябвало отново да поставя под въпрос желанието му да рискува всичко.
Това е макиавелистки момент и в един втори план - когато обществената необходимост изисква неморални действия, които противоречат на личната етика и религиозните ценности (каквото на практика е да разпоредиш убийството на който и да е човек), да вземеш решение в полза на държавата и обществото. Да излезеш от собствените си представи за добро и лошо и да влезеш в ролята на държавник.
Никой не е казал, че да управляваш е лесно.
Наричаме тези моменти "макиавелистки" по съчинението на италианския философ, държавник и историк от епохата на Ренесанса Николо Макиавели - "Владетелят". Този труд, написан от Макиавели в края на живота му (през 1513 г.), когато се опитва да впечатли Медичите и те да го поканят като свой съветник, е първото подобно съчинение, което очертава границата на моралния свят на политиката, която разделя личната съвест на всеки човек и това, което един владетел трябва да прави в името на властта и на тези, които управлява.
Бруталната откровеност на "Владетелят" предизвиква скандал още с появата си. Макар съчинението да е лично послание към Лоренцо Медичи, то става обществено достояние и носи със себе си вълна от възмущение. Книгата е поставена на папския индекс на забранените книги през 1559 г., а авторът й е осъден на театралните сцени в Лондон "Злият Макиавели".
Оттогава насам покрай името на италианския философ витае образът на злия, безскрупулен политик, който е готов на всичко, за да постигне целите си.
Един от най-големите съвременни теоретици на консервативната политика - Лео Щраус - преподавал на студентите си в Чикагския университет през 50-те години, че Макиавели е "учител на злото".
И темата за морала в политиката остава актуална и до днес, особено в тези времена, когато политиците крият необходимата безмилостност на политическия живот зад реториката на семейните ценности и християнските принципи.
Реално провокацията на Макиавели все още действа. С идеите си, че в политиката злите дела престават да бъдат зли, ако спешен обществен интерес ги налага, той поставя под съмнение самите концепции за добро и зло.
И до днес философи, политици, политолози и обикновени хора, изкушени от материята на политиката, се опитват да дадат обяснение на този труд на Макиавели.
За да схванем обаче правилно неговата брутална откровеност, що се отнася до политическите дела, властта и най-вече - нейното запазване, трябва да разберем самото време, което "Владетелят" е писан - изключително заплетената и насилствена атмосфера на Италия между 1498 г., когато Макиавели заема длъжността старши служител във Флоренция и 1527 г., когато умира.
Истината е, че "Владетелят" не е книга, писана за масовия читател, именно защото разделя личния морал от морала на държавника.
Така че това далеч не е този свръх циничен труд, в който властта е самоцел, а запазването й трябва да бъде на цената на всичко, а по-скоро говорим за патриотичен дух, в който се призовава за силен едноличен владетел, който да обедини разпокъсаната Италия и да я изтръгне от властта на французи, испанци и австрийци.
На практика повечето съвременни изследователи на Макиавели се опитват да го изчистят от имиджа на злодей и циничен политик. Дори напротив, всички подчертават, че неговият последен етичен ангажимент е към запазването на vivere libero, свободния живот на Флоренция и на другите градове републики в Италия.
И все пак защо той си спечелва този злодейски образ? Макиавели едва ли е първият теоретик, който твърди, че политиката е безмилостна работа, която изисква от лидерите да правят неща, които биха събудили отвращение в съвестта на обикновения гражданин. И на практика всеки знае, че политиката е една от тези сфери на живота, в които излагаш душата си на риск.
Реално шокиращото при Макиавели е, че него не го е грижа. Той вярва не само, че политиците трябва да вършат зло в името на общественото благо, но и че не трябва да се тревожат за това. С други думи той не се притеснява от това, че политиците трябва "да си изцапат ръцете".
Големият философ от "Принстън" Майкъл Уолцър, заемайки от Жан-Пол Сартр, описва усещането да имаш "мръсни ръце" в политиката като натежалата съвест, с която политическите актьори трябва да живеят, докато се занимават с обществени проблеми, чието решение изисква действия, преминаващи отвъд личния морал.
"Това е моралният политик. Познаваме го по мръсните му ръце", казва Уолцър. Той смята, че хората реално искат политиците им да са "страдащи слуги, които нощем се будят от съвестта си", защото на практика това означава, че те са склонни да преминат собствените си граници в името на обществения интерес.
Разликата при Макиавели е, че той просто не смята, че политиците трябва да се притесняват толкова от нещата, които вършат в името на общото благо. И вероятно би се съгласил с прословутата реплика от "Семейство Сопрано" - "Понякога просто правиш това, която трябва да се направи".
И все пак "Владетелят" едва ли щеше да оцелее толкова дълго, ако не беше нещо повече от извинение за гангстери.
При тях често безпричинната жестокост е ефективна, докато в политиката Макиавели ясно разбира, че тя е нещо по-лошо от престъпление. Тя е грешка. Именно тази максима според него трябва да дисциплинира всеки честен политик в морално съмнителните области. Един лидер, напътстван от обществените нужди, е далеч по-вероятно да бъде жесток и порочен отколкото някой, ръководен само от религиозните си норми.
На практика етиката за един владетел, проповядвана от Макиавели, е безразлична към християнските принципи и затова има основателна причина - в края на краищата някой, който вярва, че Бог е на своя страна, е способен на всичко, включително и на крайна жестокост.
Макиавели също разбра, че един политик, за разлика от един гангстер, не може да играе бързо и свободно със закона. В една република (каквато е Флоренция по онова време) законът е от значение, защото мнението на гражданите е от значение. И ако един владетел твърде често си позволява да се поставя над закона, хората може и да решат, че не го искат повече за владетел.
Иначе казано - ако за онова време насилието е било чест метод за налагане на волята на един владетел, той трябва да проумее кога, как и в какви норми да го прилага, за да може да не му се налага да повтаря и управлението да върви спокойно. Разбира се, в днешни условия буквалния прочит на идеите на във "Владетелят" би бил неуместен, тъй като и самата среда е различна.
Макиавели не е демократ, но разбра, че гневът на масите може съвсем лесно да избухне и да доведе до кървав край на управлението на всеки принц. Затова и според него политикът трябва да поддържа добродетелен имидж пред гражданите, тъй като те реално се интересуват от това да има осигурени мир и просперитет, а не доколко е откровен с тях.
Всичко това би изглеждало само като грозен цинизъм, ако не успеем да вникнем в по-дълбокия реализъм на "Владетелят".
И той се крие в това, че понякога крайният резултат е по-важен от собственото усещане за добро и зло. Понякога доброто, което човек може да направи, всъщност води до пагубни резултати. И ролята на един истински лидер е да вникне в това и да прецени кое е най-добро за хората му в ситуация, в която моралният избор би довел само до беди.
Това, което е в основата на "Владетеля", е простата истина, че щом се е стигнало до наистина трудни решения, личната ти емпатия, милосърдието и т.н. може и да не са най-доброто решение. Те са за тези, на които не им се налага да носят отговорност. Затова и за Макиавели политикът, който цени съвестта си повече от публичните дела, който е нерешителен и се колебае в критичния момент, е лош политик.
А и на практика, това, което искаме от политиците си не е да са честни и почтени, а да постигат целите, заради които сме ги избрали.
И именно те са важни и за тях трябва да искаме те да са честни и откровени. Защото един светец не би оцелял в света на дивите кучета, какъвто е политиката. И малко мръсотия по ръцете не пречи, ако е докарана в името на общото благо.
Някои неща просто трябва да се направят. Въпросът е просто кой ще се нагърби с тази отговорност.
