Имало едно време, когато всичко вървяло по мед и масло.
БКП асистира самоубийството на собствения си режим, покръсти се в демократичен социализъм и зае удобно ролята на плеймейкър в политикономията (такъв учебен предмет все още се преподава от Александър Томов в Софийския университет).
Въпреки успешната мимикрия, с която започнаха прехода, 25 години по-късно червените не изпълняват толкова лесно своите планове. И няма как, защото няма кой. На хоризонта не изплуват новите лица, умеещите да вземат смели решения и да си признават грешките. Само един Георги Кадиев не стига. Виждат се послушните, които безропотно изпълняват заповеди.
Без ново поколение лидери никоя партия няма бъдеще. Особено такава, чийто кадровици разполагат с нещо като пожизнен мандат и вярват в своята неизбежност и непогрешимост. Никой от тях никога не е виновен.
Ерата „Станишев" инкасира този тежък проблем, освен почти двуцифреното количество изборни загуби, логично следствие на главозамайващото извисяване на елита над нуждите и обедняването на електората.
Георги Първанов успя да отгледа поне един наследник, който да изтика на преден план, когато му потрябва - Ивайло Калфин, с ранг вицепремиер. Станишев отвори вратите за креатурите си Драгомир Стойнев и Кристиан Вигенин, които не блеснаха кой знае колко много в кабинета „Орешарски".
Временният лидер на БСП Михаил Миков тушира належащата потребност от оставки по много йезиутски начин - понижи мастодонтите Димитър Дъбов, Катя Николова и Георги Пирински, но все пак на тях постове не им трябват, за да дърпат конците.
В БСП единодушно отстояват само миналото, от което сами дезертираха, наричат се партия-столетница и гласуват срещу всеки документ, който би определил комунистическия режим като престъпен.
Така че, ако БСП някога разведри лицата, първото, което те трябва да направят, е да признаят порочното си минало. Иначе няма бъдеще.
