Прочутият закон на Годуин за интернет споровете гласи, че „колкото по-дълга става една онлайн дискусия, толкова по-близка до 1 става вероятността в нея да се появи сравнение, свързано с нацистите или Хитлер". Несъмнено почти всеки, участвал някога във виртуален дебат, може да си спомни точния момент, в който е бил намесен Хитлер.
Фюрерът и неговите нацисти ще изплуват в спора, независимо дали първоначалната му тема е била "за и против кърменето на публични места" или "защо не е толкова страшно да консумираме ГМО-храни".
Адолф Хитлер (1889-1945) закономерно се превърна в олицетворение на злото на XX век след капитулацията на нацистите през Втората световна война и разкритията за геноцида над евреите. В постмодерната, интернет епоха на мета-коментари и вайръл видеа, Хитлер бе призован отново - този път като поп-културна анти-икона.
Фанатичните изказ и изражение, френетичната жестикулация и малкият мустак логично станаха идеален носител за цяла хумористична вселена, вдъхновена и от свръхбогатия историчен материал, оставен от злощастното управление на фюрера.
Нацистката иконография беше свалена от диктаторския пиедестал и впрегната в тъканта на комедията. Заплашителната тоталитарна образност насити културата с шеговити мемове*.
Част от обсесията по Хитлер се дължи и на чистия абсурдизъм на първоначалния му успех. Както Кристофър Хитченс пише в прекрасното си есе Imagining Hitler: "Преди Адолф да вземе властта, никой не е бил в състояние да прозре и разбере немислимото зло в неговата природа. След самоубийството му, не се е намерил човек, способен да обясни напълно задоволително как такъв лишен от талант идиот успява да превърне Европа в костница."
Част от ужасния чар на "случая Хитлер" е ирационалността на неговия възход. От дистанцията на времето малкият ментално болен човек изглежда като чудовищна, креслива карикатура. Такъв го вижда още великият Чарли Чаплин в своя шедьовър "Великият диктатор".
Гаврите с Хитлер са регистрирани като легитимен инструмент за създаването на качествени социални коментари още от излизането на гениалния Чаплинов опус магнум през 1940-а година. Скитникът осмива фюрера и го разобличава като жалкия, но изключително опасен, мегаломан, който е бил.
В празните глави на представителите на срамната, шумна секта на съвременните неонацисти, Хитлер е неразбран герой, мъченик и модел за подражание, а речите му са тълкувани като последното откровение за Вселената, Света и социалния ред.
Квазирелигиозният култ около личността на фюрера е сам по себе си неосъзната пародия.
Разходете се из нацистки и расистки сайтове за Хитлер в мрежата и ще се убедите колко много ценностно объркани хора шестват из планетата.
За нормалните Хитлер е ресурс на хумор. Онзи хумор, който често се оказва единствената човешка защита в лицето на злото. За някои особено чувствителни хора нацистите са табу и изобщо не трябва да присъстват в публичния дискурс. Тъкмо обратното е полезно - осмиването, разобличаването, гаврата с тоталитарната идеология.
Ричард Докинс измисля термина мем като аналогия на ген, за да дефинира единицата за културно унаследяване.
Мемовете се разпространяват и копират от човешките съзнания и някои - по подобие на по-успешните, устойчиви гени в биологичната еволюция - са благоприятствани от естествения културен подбор и се предават през поколенията.
Сатиризирането на Хитлер се разклонява в разнообрази серии от картинки с надписи, гиф-чета, видеа, цитати, колажи. Една от успешните поредици е за хипстъра Хитлер, изобразен с типичните хипстърски очила. "Хипстърът Хитлер - обединява Европа преди да е мейнстрийм", "Хипстърът Хитлер - самоубива се преди да е куул", "Адолф Хипстър - хаштаг #oкупирамполша" и, разбира се - "Хипстър Сталин: защото Хитлер е толкова мейнстрийм".
Меметичната машина за експлоатация на образа на диктатора работи с визуални деформации, игри на думи, исторически алюзии, филмови препратки, музикални референции.
Модерният жаргонен мем за "граматическият нацист", който съблюдава за това интернет споровете да са изчистени от грешки е сред от хилядите разклонения на nazi-хумора.
През последните десет години един от най-благоприятстваните от естествения културен подбор мем е видео пародията "Хитлер реагира", позната още като "Хитлер открива, че..." и "Хитлер разбира, че..." Това е серия от клипчета с една и съща ключова сцена от качествената немска драма "Крахът на Третия Райх" от 2004-а, в която виждаме менталната капитулация на победения фюрер, който току-що е научил от своите генерали, че губи войната.
Нервният срив на Хитлер вдъхновява потребители да създадат най-разнообразни в тематично отношение субтитри и така, за хората, които не знаят немски се създава илюзията, че фюрера действително казва нещата от подменените надписи.
Темите са най-разнообразни - от "Хитлер разбира, че са пуснали новия айфон" през "Хитлер научава, че Обама печели изборите", до бг варианта "Хитлер реагира на новината, че ЦСКА губи лиценза си". Изключителното въздействащото изпълнение на Бруно Ганц в образа на развалината Хитлер през последните десет дни от живота му в бункера, остави трайна следа в колективното киноманско съзнание и създаде предпоставки за избухването на мощен пародиен вайръл.
Най-ранната субтитрирана гавра се появява в YouTube през 2006-а. Надписите са на испански, а темата е за Хитлер, който реагира на демо тест на софтуерен продукт на Майкрософт. Оттогава до днес са създадени повече от хиляда видеа със същата сцена и най-многообразни надписи. Субтитрирани клипове има на английски, испански, японски, китайски.
Поп-културният феномен е глобален. Превръщането на Хитлер в анти-икона на интернет хумора е илюстрация на човешката нужда от сатира и свободно изразяване. Нито една фигура - историческа, религиозна, положителна или отрицателна, не трябва да бъде имунизирана от критика и карикатура. Хуморът е хуманизъм.
*Оналайн шеги, които се разпространяват от човек на човек
