Вълната от емоция около смъртта на Робин Уилямс отново ни припомни очевидното: популярната култура окончателно детронира високото изкуство. Този актьор, разбира се, е чудесен, смешен, трогателен: говоря само за жанра, в който се изявяваше.
Класически залез
Не знам как може да се измери промяната; преди подобни емоции будеха кончините на хора като Пушкин, Юго, Вазов - днес все по-често това са певци, артисти, телевизионни водещи.
Спомнете си националния траур по смъртта на поп певеца от социализма Емил Димитров и сравнително скромното погребение на великия писател на същата епоха Йордан Радичков.
Не се опитвам да противопоставям, недай бог да класирам: просто единият и другият се разминаха в културната история, единият звучи във всяка кръчма, от другия учителките с мъка карат децата да прочетат по някоя и друга страничка.
Авангардът срещу пазара на лайковете
В младостта ми се смяташе престижно да четеш Бекет, да гледаш филмите на Грийнауей, да слушаш Пендерецки.
Това беше усилие, често стигащо до мазохизъм; самото достигане до подобни произведения във времето на соца си беше малък подвиг. Смисълът беше в това да се откъснеш от масата, да се индивидуализираш.
Самата дума "авангард", която тогава още се използваше за подобен тип изкуство, съдържа в себе си идея за духовно лидерство, за това, че пръв се озоваваш там, където ще дойдат след време и другите.
Защо изчезна това понятие?
Защото вече не мислим, че светът се движи на някъде /освен, в моменти на депресия - към пропастта/. Защото не виждаме смисъл да правим усилие, защото не знаем какво ще е смислено утре.
Самото "откъсване от масата" днес е проблематично: колкото повече хора са купили, харесали, рейтвали, форуърдвали - толкова по-мотивирани сме да му обърнем внимание.
Е, има хора, които предпочитат независимо кино, трудна музика, търсеща литература, но те от елит започват да се превръщат в един вид субкултура - хора с чудновати вкусове като, да речем, двойниците на Елвис.
Върви, че преживявай!
Известно изключение като че ли прави съвременното визуално изкуство, чиито акции се радват на далеч по-широка популярност.
Това ни навежда към една важна страна на проблема: времето.
Визуалната творба се възприема в миг, хайде да кажем - в няколко мига; една симфония, съвременна или класическа, предполага да седиш на едно място поне един час. А в това време получаваш ММС-и, фейсбукът се обновява, борсовите индекси се движат...
Представете си колко по-ефикасна би била една литература, свита до точка. Пруст: изгубеното минало можем да преживеем отново само в разказа за него. Джойс: един обикновен ден на един негероичен ирландец, представен като завръщането на Одисей у дома...
Ахкаш почтително и почваш друго.
Няма време в двата смисъла: нямаме търпение да се покорим на автора, да прекараме известно време под негова власт; няма и бъдеще, към което да ни води изкуството. То е просто една от многото емоционални дразнения, с които сме обсипвани, с нищо не превъзхождащо премиерата на новия i-Phone 5S или роклята на Кейт Бланшет от Оскарите.
Естествено изкуство
Не искам маргинализирането на високото изкуство да звучи катастрофично. Все повече се разраства сферата на онова, което наричаме култура - сфера на избор, творчество, вкус, индивидуализация, социална диференциация.
Днес култура е готвенето, боравенето с техниката, отглеждането на домашни любимци, туризма. Кажете нещо, което да не можем да анализираме културологически? Всичко е на показ, всичко е обект на глобални сравнения, навсякъде откриваме кодове, замисъл.
Оттук новите културни елити следва да търсим не сред слушателите на Арво Пярт, а сред изтънченото познаване на различните полета, констелацията от предпочитания и компетентности, индивидуалната траектория през нарастващия хаос от форми и преживявания.
Едновремешния капиталист задължително щяхте да срещнете в операта; днешният мениджър може никога да не е стъпвал в този храм на изкуството, за това пък задължително има някакво свое нещо - запален е по комиксите от 50те, събира винилови плочи, прави преходи в Сахара.
А поколенията, живели с високото изкуство - те днес изглеждат като онези преди тях, на които те са се подигравали, задето зубрят латински спрежения.
