За варварщината на ислямския екстремизъм няма почивка. Терористите от сомалийската групировка Ал-Шабаб избиха 148 души по време на атака в университета в Гариса, Кения, преди дни и с кръвта на невинните студенти допълниха антологията на фанатичната глобална война срещу „неверниците".
Основната мишена на ислямистите от Ал-Шабаб са били християните, които били отделяни от мюсюлманите и убивани в името на Аллах. Това е 42-та терористична атака на радикални мюсюлмани от началото на годината.
През 2015-а религиозно мотивираното насилие са разгръща в Африка, Азия и Европа върху знамената, автоматите, ножовете и бомбите на много различни групировки, обединени от доктрините на глобалния джихад и мечтаното мъченичество.
Насилието се пише на сметката на стотиците хиляди войнствени вярващи от редиците на „Ислямска Държава", „Боко Харам", „Ал-Кайда" с всичките й разклонения и франчайзи, „Ал-Шабаб". „Ислямски бойци за свобода", „Ислямски освободителен фронт", фронтът „Нусра", талибаните...
По всичко личи, че се запазва ужасяващият тренд от 2014-а година, отплувала в историята като отрязък от време, потопен в предписан от „свещени текстове" терор.
Според официална статистика, документирана в „Уикипедия", 90,65 процента от терористичните актове през миналата година за извършени от ислямисти. От общо 246 атаки, 223 са дело на хора, които крещят „Аллах акбар" ( „Бог е велик", б.а), за да не останат съмнения каква точно е каузата им.
Но въпреки всичко съмнения има. Според официалните власти в много западни държави, сред които САЩ и Германия, както и в либералните и прогресивни кръгове, ислямът няма нищо общо с действията на хората, които изрично посочват исляма като единствен стимул и вдъхновител на живота и смъртта си.
„Религията на мира", както много мюсюлмани и апологети наричат най-младия авраамически монотеизъм, се ползва с могъщи политически привилегии и е ревностно защитавана от критика. Доказателство за това е изключително и притеснително враждебната реакция срещу новата книга на Аян Хирси Али „Еретик: Защо Ислямът се нуждае от реформация сега". Аян е най-известната дисидентка на мюсюлманския свят и може би най-заплашваната жена на планетата.
След изпълнено със сексуално насилие и унижения детство в Могадишу, Сомалия, Хърси Али успява да избяга от ада на уредения брак и да стигне до Холадния, където се отрича от мюсюлманските канони, издига се като публичен критик на ислямския тоталитаризъм, застъпва се за правата на жените в теократичните диктатури, влиза в парламента и успява да стане атеистичен трън в очите не само на фанатиците, но и на западните либерали.
От няколко дни те я засипаха с помия и се опитват да я представят като хищна за война лъжкиня и автор на „анти-ислямска" пропаганда. Изтъкнати критици на Запада и Израел, про-мюсюлмански журналисти и общественици като Мак Блументал, Глен Грийнуолд, Ченк Югур и други, се надпреварват да клеветят Али, опаковат я като "неоконсервативен маниак", вадят нейни думи от контекста, изопачават мненията й и като цяло се стараят да я представят на публиката си от тревожно деформирана перспектива.
Публичният Twitter линч, организиран от интелектуалци срещу Аян е засенчен единствено от реалните заплахи за живота й, непрекъснато идващи от средите на ислямски радикали и духовни водачи.
Пред очите на света се образува токсичен фронт срещу Али, обединил в една кауза демократични либерали от Запада с религиозни фашисти от Близкия изток и Африка.
Голямата вина на Аян е в посочването на вече болезнено обективната реалност, че ислямът не е религия на мира и че в момента се води война на идеи с една тоталитарна идеология, имаща за цел да подчини целия свят.
В подкрепа на аргументите на Хирси Али идва мащабно проучване на Pew Research Center, което обхваща четиригодишен период и е базирано на интервюта с повече от 38 хиляди мюсюлмани в 39 държави.
Изследването хвърля светлина върху възгледите на така наречените умерени последователи на Корана. Огромното мнозинство мюсюлмани в Азия, Северна Африка и Близкия изток посочват, че желаят да живеят според религиозните закони на Шариата.
С други думи - подкрепят смъртното наказание за крадци, прелюбодейци и хомосексуалисти.
Демоскопията на Pew показва още, че 79% от населението на Афганистан е за предписаната от Корана идея, че тези, които напускат вярата - какъвто е случаят с Аян Хърси Али - трябва да бъдат умъртвявани. Смъртното наказание за отреклите се от Исляма се одобрява и в Египет (88%), Пакистан (75%), Палестинските територии (62%) и Малайзия (58%). Стряскащи проценти има в полза на така наречените „убийства на честта" и срещу консумацията на алкохол.
Може мюсюлманите се нуждаят от чаша (или бутилка) качествено червено вино, за да се отпуснат малко. Извън полумесеца на шегата, цялото проучване от 160 страници е тревожен документ за влиянието на тази религия върху хората, въпреки че повечето интервюирани категорично се дистанцират и осъждат екстремистите.
От друга страна последователите на пророка Мохамед в Западна Европа също са повод за притеснение. Според проучване 27% от мюсюлманите във Франция одобряват убийството на карикатуристите, които осмиваха създателя на тяхната вяра в „Шарли Ебдо". Подкрепата за законите на Шариата в капсулираните религиозни гета в големите градове на Стария континент е отвъд границите на нормалното консервативно светоусещане и придържане към определен пакет традиции и културни кодове. Това обяснява и драматичният възход на крайно десните политически партии из цяла Европа.
Проблемът е огромен и не се изчерпва с „няколко лоши терористи, петнящи „религията на мира". Очевидно е, че ислямът като идеология и основен двигател на съществуването на стотици милиони хора не се вписва в демократични условия.
Това е сблъсък на цивилизациите, както писаха Самюъл Хънтингтън и Бърнард Люис. А ежедневният терор и репресии с марката на глобалния джихад реставрират репликата на Хана Аренд за „баналността на злото", описваща прекалено добре природата на тоталитаризма. Кошмарът е в тривиализирането на ислямския терор, превърнат в нещо, колкото ужасяващо, толкова и нормално, лишено от изненада.
И всички се питаме как може да се избавим от това зло. Но как да стане, след като толкова много хора дори отказват да го назоват по име. За тях проблемът не е, че има огромен брой фанатици, следващи ясни и строго определени доктрини. Не, те ще ви говорят за американския империализъм, за геополитически контекст, за ксенофобия и расизъм, за „бремето на белия човек" за европейски постколониализъм, за мюсюлманите като жертви.
Страхливо, мазохистично и лицемерно ще бягат от сърцето на проблема. И ще нападат критиците на религията, ще мътят водата с кухи аргументи, софизми и обскурантизъм. Ще дерайлират разговора за истинските мотивации на екстремистите, ще префокусират дебата за опасните идеи на политическия ислям.
А на хоризонта облаците се сгъстяват и полумесецът е кървавочервен.
