Рядко историята ни дава толкова неустоима съпоставка - и във времето, и като характери - както това, което се е случва през пролетта преди 100 години.
На 2 април 1917 г. президентът на САЩ Удроу Уилсън произнася "военната си реч" пред Конгреса, в която описва мотивите САЩ да се включи в Първата световна война. Само четири дни по-късно, Конгресът обявява война на германското правителство. Включването на САЩ в късния етап на Първата световна война се оказва решителен фактор за победата на съюзническите сили около година по-късно.
Три дни след решението на Конгреса, друга също толкова решаваща сила се качва на директен влак в Цюрих, Швейцария. Владимир Ленин, който е в изгнание в страната в продължение на десетилетие, се договаря с германските власти да получи тайно достъп до Русия - заедно с 32 негови съратници. Германците преценяват, че завръщането на Ленин в Русия би дестабилизирало тогавашното служебно правителство и би извадило Русия от войната. И преценката им се оказва вярна. Само седем месеца след като този влак пристига на Финландската гара в Санкт-Петербург на 16 април, Ленин застава начело на нова Русия.
По едно и също време Уилсън и Ленин стартират поредица от събития, които в крайна сметка дефинират геополитическия ред през XX век. Историческите тези често се фокусират върху различията в характерите и методите им. Уилсън, бивш учен и идеалист, се стреми да наложи по-прозрачен и демократичен модел на международна политика. Ленин, експлозивен аутсайдер с ураганен характер, на свой ред се опитва да разпалва революции в Европа, за да върне властта на пролетариата.
И двамата обаче вярват, че световният ред по това време - колониален и йерархичен - се разпада и трябва да бъде сменен. Той подвежда именно хората, на които е трябвало да служи, като вкарва Европа в безсмислена, унищожителна война, в която милиони животи са изгубени заради кауза, която нито съюзническите, нито Централните сили могат да формулират.
Век по-късно, отново революция витае във въздуха и кънтят призиви за война. Америка има много различен тип президент - такъв, който активно, а не неохотно заплашва с употреба на военна сила. Междувременно, социално-икономическото неравенство, срещу което се е борил Ленин, е с размерите на глобална епидемия. Комбинацията от геополитически рискове и вътрешно разместване на пластовете изглежда готова да запрати света в повторение на военните и търговски войни, които сериозно попречиха на глобализацията в целия следвоенен период на 20-те и 30-те години.
Дали това наистина ще се случи? Дали светът наистина е така склонен към систематична дестабилизация, както тогава? Дали следващата глобална катастрофа ни предстои в най-близко бъдеще?
Като се има предвид много по-голямата степен на взаимна зависимост между икономиките в сравнение с тази преди век - обхващаща не само търговията, но и валутните и дълговите пазари, трансграничните фиксирани инвестиции и капиталовите потоци, и дълбоката интеграция на веригите за доставки - логиката диктува отговор "и да, и не". От една страна, нестабилност в единия край на геополитическата или икономическата система може бързо да рикошира по целия свят. От друга, колективни ресурси могат да бъдат впрегнати, за да изолират рисковете и да подсилят основите на глобалната политическа и икономическа система.
Анализът на глобалния пейзаж в последния четвърт век от разпадането на Съветския съюз и края на Студената война води до интересни изводи за колективната ни способност да се справяме с непредвидени рискове и събития.
Периодът на спокойствие след Студената война трая доста кратко. През август 1990 г., иракските сили на Саддам Хюсеин нахлуха в Кувейт и предизвикаха рекордни нива на цените на петрола. Гражданската война в Конго в началото на 90-те години доведе до 5 млн. жертви, най-високите нива от Втората световна война насам. По същото време разпадането на Югославия рязко се ускори, като стартира геноцид и гражданска война, причинили смъртта на близо 150 000 души. НАТО откри нови цели и мисии на Балканския полуостров, като скоро се разшири и в централна Азия, когато 11 септември 2001 стана най-видимата критична точка на сегашното поколение.
Останалите събития дори още не са история, тъй като дългата сянка на 11 септември продължава да надвисва над глобалната и най-вече американската политика и досега. Инвазията и окупацията на Ирак и Афганистан от американски сили се запазва в сходна форма, макар и не със същия брой войски, а Близкият Изток като цяло е обхванат от срив, стартирал с Арабската пролет през 2011 г. Близо половин милион сирийци загинаха в гражданската война в страната от 2011 година насам; джихадистката терористична диаспора превърна 2014-2015 в най-кървавите години, които Западна Европа е изживявала от десетилетия.
Социополитическите катаклизми не са ограничени само до арабския свят, като финансовата криза през 2008 година стартира тежък икономически рестрикции и финансова сдържаност в Западния свят, а движението за окупация на Уолстрийт и други популистки движения набраха популярност, кулминирала миналата година в Brexit и изборната победа на Тръмп. Нещо повече, от Тайванския пролив и Северна Корея до ядрената програма на Иран и руското нахлуване в Украйна, великите сили постоянно се оказват на ръба на сериозна ескалация. През 2014 г. японският премиер Шинзо Абе в световната си обиколка правеше директни аналогии между Китай и имперска Германия, като предупреждаваше, че историята има голям шанс да се повтори отново.
И все пак ето къде сме в момента: няма ядрена война с Русия или Северна Корея, а изненадващо синхронизирано глобално икономическо възстановяване от кризата. Brexit не срина глобалните пазари; точно обратното, прогнозите за растеж на британската икономика са дълбоко позитивни, а няколко европейски фондови пазари от много месеци бележат пик. Тръмп се отказа от заплахите си за търговски войни. Цените на енергоизточниците са на структурно ниски нива. Гърция, Италия и Испания все още са в еврозоната.
Ако всяко случващо се негативно събитие бива възприемано с "тенденциозността на скорошните събития", която засилва значимостта му заради близостта във времето, то ще живеем в постоянен страх и парализа. Планирането за бъдещето би станало безсмислено. Устойчивостта на глобализацията, която приемаме за даденост, вместо това би била химера.
Всъщност повечето от нещата, които определяме като нестабилност, са просто вълнения. Ако използваме сеизмични метафори, трусовете (вълнения) се случват непрекъснато, но далеч не всички те водят до реални земетресения (нестабилност). Всъщност много малко трусове въобще стигат до това да бъдат дори забележими земетресения. Сложната геологична структура на Земята поглъща и разсейва енергията им по мантията на планетата, като притъпява въздействието им.
Глобализацията сама по себе си изпълнява подобни функции - тя е планетната мрежа, която поглъща и разсейва трусовете. За съжаление, глобализацията в момента често се възприема като феномен, контролиран от прост превключвател, като бива включвана или изключвана от конфликти или протекционизъм. Но както аналогиите с ерата преди Първата световна война не са особено смислени, същото важи и за скорошните заявления за "края на глобализацията" заради 11 септември 2001, провала на кръга на преговорите в Доха, финансовата криза, "ниършоринга" като противовес на офшоринга, индустриалната политика, и гранично данъчно изравняване. Всички тези твърдения звучат неубедително предвид глобалното възстановяване на търговията, нарастването на търговската експанзия (особено в областта на услугите), и търсенето на доходност на капиталите на пазарите с висок растеж.
Бездната между медийното засилване на шума спрямо смислените сигнали вероятно никога не е била по-дълбока. Докато за всяко геополитическо събитие се предполага, че ще причини срив на пазарите, нарастване на цените на петрола или някое друго бедствие, реалността е, че има достатъчно стабилизиращи сили като парично стимулиране, търговска реципрочност и регионална интеграция.
Има опасна тенденция да се приемат негативните събития като структурни, а позитивните - само като циклични. На практика ситуацията е повече еквивалентна на действие и реакция. Европейското население залитна по популизма, но Франция решително избра проевропейски президент, който ще работи с Германия за възстановяване на силата на съюза. Заплахите за война на Корейския полуостров достигнаха трескава истеричност, но южнокорейците току-що избраха миролюбив президент, чийто основен приоритет е деескалацията и мирното обединение със Севера.
Защо тогава изглежда сякаш светът е толкова нестабилен? Сякаш следващото бедствие ни очаква след броени дни?
Вероятно един от отговорите е в самите сили, които бяха извадени на бял свят преди век. Удроу Уилсън и Владимир Ленин стъпиха в моралния вакуум на "Световната война" и придадоха усещане за смисъл и цел, което други глобални лидери не можаха или не посмяха да осигурят. Военната реч на Уилсън не е само тактически призив "на оръжие", но и красноречив призив за нов световен ред, базиран на демократични принципи: "Трайно съгласие за мир не може да бъде поддържано, освен чрез партньорство на демократични нации...."
По подобен начин Ленин, скоро след като пристига в Санкт-Петепбург, убеждава събралата се тълпа да се присъедини към него за преодоляване на потисничеството и измамата: "Трябва да се борим за социална революция, да се борим докрай, до пълната победа на пролетариата."
Един съвременен Уилсън би събрал света зад Парижкото споразумение за климата; Ленин би се качил на трибуната на движението за окупация на Уолстрийт. Уилсън би използвал CNBC като трибуна, за да настоява за координация на централните банки, докато Ленин би бил търсен съветник за бунтовни млади политически партии като италианското движение "Пет звезди".
Няма качествени лидери
И Уилсън, и Ленин са излъчвали увереността на лидери, които вдъхновяват последователи, което ги прави много различни от всякакви държавници на власт в момента. Липсата на каквито и да е лица с убедителността и калибъра на тези двама гиганти на XX век води до усещането, че няма капитан, който да насочва кораба - или, по-цинично, че повечето от избраните да управляват кораба капитани са невдъхновяващи, некомпетентни, или и двете едновременно. Това със сигурност допринася за усещането, че мащабните стратегии ще се провалят, или - още по-зле - ще бъдат обречени на посредствено изпълнение и нефункциониране.
За съжаление не се очертава край на вакуума на глобално лидерство. Ролята на Америка в поддържането на световния финансов, военен и технологичен ред е фундаментална, но с нея се борави на случаен принцип. Оправданията за действията се дават в туитове. ЕС несъмнено е най-успешната международна институция в историята, но никой европейски държавен глава не може да формулира убедителни и съвременни аргументи в негова полза. Финансовите институции осигуряват крайно необходимата ликвидност за суверените и корпорациите, но на тях се гледа с тежко подозрение. Нищо чудно, че доверието в официалните и глобалните институции е достигнало дъното си.
Не би трябвало да бъдем толкова дълбоки оптимисти, че да вярваме, че земетресенията на нестабилността са останали в миналото. Потискането на нестабилността чрез координирани действия не означава, че няма дълбоки стресови фактори като икономически търкания, висока задлъжнялост, ниска производителност, застаряващо население, нарастващо неравенство и геополитически игри между ядрени глобални сили. Рисковете изобилстват - от търговска политика, засилваща инфлацията, до имотен балон, отслабващи финансови регулации или тежко приземяване на Китай. Но до този момент тези сценарии не са се случили, и не е нужно да се приемат за сигурни, реални земетресения.
Вместо да чакаме да се появят герои, вероятно би трябвало да залагаме повече на механизми за стабилност, с които вече разполагаме. Най-очевидната последица от глобализацията е, че нуждата от политически и икономически герои-спасители доста е намаляла. Пътят към дългосрочната стабилност не минава през централизирани решения на глобални проблеми, а през подходи за самоорганизация, начело на които застават "коалиции на желаещите."
В практически всяка страна и всеки регион изобилстват примери за зараждащи се такива коалиции, които се борят със сериозни предизвикателства. Координацията на централните банки е еволюирала с течение на времето, като начело застанаха шепа неизбирани от населението технократи, а не държавни глави. Китай и неговите съседи са се ангажирали да инвестират над 1 трилион долара в инфраструктурни проекти, за да подобрят търговските си връзки. Градове се съюзяват, за да споделят намаляващи емисиите технологии, които да правят бизнеса там "зелен", дори и съответните федерални правителства да не полагат особени усилия по въпроса с климатичните промени. Клубове на заемодатели и кредитни съюзи се появиха по цял свят, за да запълнят финансовата празнина за стартиращи компании и купувачи на имоти. Координацията без централизация е често срещана в един свързан свят.
В крайна сметка наследството на това, което са положили като основи Уилсън и Ленин, може да е именно тази "нова нормална версия" на глобализацията: децентрализирана власт в ръцете на гражданите, градовете и държавите, действащи в самоорганизиращи се коалиции. Когато земята се разтърсва и сеизмографът отбелязва пик, тези мрежи се намесват, за да предотвратят и изолират, да удържат и овладеят трусовете. Всяка година се питаме дали тва е новата 1914, 1915, 1916, а сега 1917 г. И всяка година се доказва, че не е така. Да се надяваме, че като контролираме и овладяваме всички трусове, ще сме по-добре подготвени за по-големите земетресения - или че ще можем да ги предотвратим напълно.
