Ако има нещо, за което турският президент Реджеп Таип Ердоган не може да бъде обвинен, това е липса на размах в действията му - както у дома, така и в международната политика.
Все пак говорим за човек, който се изправи срещу проповядвания от националния герой на страната си модел, като върна исляма в държавния живот, след това промени конституцията на републиката, събирайки цялата власт около себе си, за да може накрая да започне да мъти водата и на "международното положение".
Никой не е оспорвал ролята на Турция като регионална сила на Балканите, но Ердоган се опитва да превърне страната си в много по-сериозен международен фактор, от който да зависи случващото се в редица региони по света - от Северна Африка, през Балканския полуостров, та до Средна Азия.
В момента южната ни съседка е разположила военни части в 13 държави - Кипър, Сирия, Либия, Ирак, Азербайджан, Сомалия, Катар, Афганистан, Албания, Ливан, Босна, Косово и Судан, а междувременно с това води остри дипломатически битки с държави като САЩ, Франция, Русия, Гърция и др.
Според редица анализатори всичко това е знак за амбицията на турския президент да стане своеобразен султан на Турция и зависими от нея сателитни държави, влизали преди време в рамките на Османската империя. Но дали ще използваме подобни поетични сравнения, или ще говорим за локална международна сила, няма особено значение.
Големият въпрос е дали Турция е способна да издържи на напрежението, на което я подлага мащабната визия на държавния ѝ глава?
В понеделник новината за поредния рекорден спад в цената на турската лира отново обърна внимание към въпроса за това доколко може икономиката на страната да издържи на външната политика, която Ердоган води.
Спадът на лирата този път беше предизвикан от наложените от САЩ санкции, причина за които е изборът на Анкара все пак да активира закупената руска система за противовъздушна отбрана С-400, напук на всички предупреждения на НАТО.
От централата на Алианса излязоха с официална позиция, според която закупуването на руската система от страна на Турция представлява заплаха за военния съюз и особено застрашава техническите тайни на изтребителите F-35.
Сега Турция плаща за решението на президента си да се дистанцира от НАТО и най-вече от САЩ и да заиграе като самостоятелен голям играч. И тази цена не е малка предвид разклатеното състояние, в което се намира турската икономика.
Според информациите от Централната банка на страната икономиката на Турция отчита остро забавяне с 9,9% за второто тримесечие на 2020 г., вследствие най-вече на негативния ефект на пандемията от коронавирус, но също така и на стабилните разходи, които Анкара отделя, за да финансира военните си кампании.
Това има и своя осезаем ефект върху обществото - средният годишен доход в страната е паднал до едва 8900 долара, а икономиката се задъхва от двуцифрени нива на инфлацията и безработицата. Според изчисленията към момента около 1/4 от младите турци в трудоспособна възраст са безработни.
Откакто достигна връх от 951 млрд. долара през 2013 г., брутният вътрешен продукт на Турция обърна тенденцията си на растеж, като номинално падна до 754 млрд. долара през 2019 г. - спад от 200 млрд. долара - сума, която надвишава годишния брутен вътрешен продукт на по-голямата част от балканските ѝ съседи.
Слабите резултати в икономиката се отразяват и върху политическото доверие, което партията на Ердоган има. Според социологическата агенция Metropoll подкрепата за Партията на справедливостта и развитието е на ниво от 31% през август 2020 г. - значителен спад от 43%, които партията получи на последните парламентарни избори през 2018 г.
На този фон идват огромните правителствени харчове за армията - от изключително мащабната програма за модернизиране на флота, която струва на държавата повече от 1 млрд. долара, до закупуването на въпросната проблемна система за противовъздушна отбрана С-400, за която оценките са, че Анкара е платила на Русия 2,5 млрд. долара.
Към това може да се добави и сериозната програма на страната за разработване на собствени дронове - в момента едно от най-силните оръжия на Турция по бойните полета. За нея в момента няма яснота колко е струвала на турската хазна. Ясно е обаче, че Украйна направи мащабна поръчка за безпилотните машини на стойност 69 млн. долара.
Но там, където критиците на Ердоган виждат проблеми, той вижда възможности страната му да стане доминираща сила. И с това да изкарва пари по начините, по които "големите сили" го правят - международна търговия от позицията на силния, експлоатиране на конфликти, създаване на стабилност за собствената икономика от чуждата нестабилност.
Това, което турският президент прави през последното десетилетие, е да се опитва да утвърди страната си като своеобразен защитник за мюсюлманите по света или най-малко - мюсюлманите около Турция.
Страната полага сериозни усилия да създаде това впечатление, особено на Балканите, с изказвания, демонстрации на сила и на добро отношение.
И това се вижда, че сработва, поне ако си спомним за тълпите от хора, които дойдоха да видят турския лидер по време на посещението му в Босна и Херцеговина през 2018 г. Става въпрос за десетки хиляди души, дошли не просто от цялата страна, но и от съседни държави, за да зърнат Ердоган.
Войната в Сирия обаче беше нещото, което позволи на турския президент да направи следващата крачка в тази посока. Приемайки в страната бежанци от Близкия Изток, давайки убежище на част от сирийската опозиция, включително и на изявени ислямистки групи, и поемайки риска да започне офанзива в Северна Сирия, той влезе на масата като играч, определящ какво ще е бъдещето на страната след гражданската война. Или поне на част от страната.
Това доказва и влизането на Анкара в либийския конфликт на страната на Триполи, с което бе обърнат баланса на силите в Либия. Турските дронове, турските войници, както и докараните от Сирия наемници спряха офанзивата на ген. Хафтар.
Сега Турция се включи и в Нагорнокарабахския конфликт, като предостави техника и отново сирийски наемници на страната на Азербайджан.
При все, че една война поглъща толкова огромни разходи, Ердоган е включил страната си в 3 активни конфликта с действащи бойни полета.
Анкара плаща на наемнически войски, хвърля собствени сили, разполага военна техника и спонсорира чужди армии, с което не просто губи пари, но влиза и в тежки международни конфликти. И това на фона на собствената си разклатена икономика.
В сегашните планове на Ердоган това не са просто харчове или опит за помпане на его и имидж, това са инвестиции, когато в крайна сметка се стигне до мир - инвестиции в проекти за турските строителни компании, които да възстановяват разрушенията след конфликтите в Северна Сирия и Либия, инвестиции в евтини петрол от Либия и природен газ от Азербайджан, инвестиции в изгодни търговски договори със съюзническите страни. Турция не дава подкрепата си за тези държави просто така.
Нека не забравяме важното условие от договора, който Ердоган подписа с властите в Триполи - ексклузивните права за Турция около крайбрежието на Либия и признаването на морските права на Анкара в редица спорни територии. Това са територии, в които в момента турски кораби търсят нефт и природен газ под морското дъно.
В момента Турция продължава да има проблем с енергийната си зависимост и голяма част от направените ходове в международен план, включително и конфронтациите с Гърция в Средиземно море, целят да намалят чувствително тази зависимост.
Всичко това ще помогне на страната да освободи финансов ресурс, който допълнително да облекчи тежестта върху икономиката. С други думи всичко, което Анкара влага сега, тепърва ще се изплаща в бъдеще.
За да стигне дотам обаче, Турция от една страна ще трябва да гарантира и траен успех за съюзниците си, а от друга - да остане водещия им съюзник, на когото да се опрат след това. Не една и две победи в историята са били отмъквани под носа на тези, които са ги извоювали.
А както споменахме вече, Ердоган не е от тези, които не умеят да си създават врагове и да влизат в конфликти.
Към момента Турция е в спор със САЩ заради имплементираната руска противовъздушна отбранителна система (и заради възможността Вашингтон да си е затворил очите за опита за преврат през 2016 г.), с Гърция заради сблъсъка на интереси в Средиземно море, с Франция заради военния конфликт в Либия (Париж подкрепя силите на Хафтар), както и с Русия, с която е в конкурентни отношения по редица горещи точки (Либия, Нагорни Карабах, Северна Сирия, а според експерти скоро се очаква и в Централна Азия).
Същевременно с това отношенията между Анкара и Брюксел (както и Анкара и Берлин) също не са от най-топлите предвид заплахите на турския президент да изпрати потоци от бежанци към Централна Европа, ако негови искания не бъдат изпълнени. От своя страна турците пък вярват, че Европа не изпълнява съвестно своите задължения по сделката за бежанците.
Всички тези конфликти могат да се превърнат в препятствия пред целите на Ердоган. Те могат да дадат резултат в санкции, в неочаквани удари или в обикновени загуби - когато влизаш в конфликти, едно от най-логичните неща е да очакваш, че може и да загубиш.
Всичко това поставя страната в една доста нестабилна ситуация, която или ще се изплати пребогато в следващите около 5 години, или ще рухне с гръм и трясък под собствената си тежест.
Ердоган пое риска да се опита да мине в "по-горната лига" и този риск може да го закопае много дълбоко.
Въпросът е има ли Турция силите да издържи всички тези амбиции на собствения си президент.
