"Идваме в Ирак с уважение към неговите граждани, тяхната велика цивилизация и различните им вероизповедания. Нямаме амбиции в Ирак, освен да отстраним опасността и върнем контрола на народа над държавата."
Това са думите, с които американският президент Джордж Буш-младши обявява началото на операция "Иракска свобода" на 19 март 2003 г.
Дата, която трябва да бъде запомнена добре, тъй като отбелязва момента на най-голямата грешка в историята на Съединените американски щати.
Решението на Буш и неговата администрация за инвазия в Ирак представлява надценяване на собствените сили до степен, в която не само се стига до трайна дестабилизация на целия Близък изток, но спокойно може да се смята, че поставя началото на постепенния край на ерата на пълна доминация на САЩ в международните отношения след края на Студената война.
Още докато Буш говори, над Багдад и други градове вече летят ракети и изтребители, а на терен действат първите американски, британски, австралийски и полски части, които през следващите седмици са последвани от десетки хиляди други.
Сама по себе си военната операция срещу бруталната диктатура на Саддам Хюсеин е успешна. Режимът му се сгромолясва, но първоначалният успех бързо е помрачен.
Така и не е намерена никаква следа за наличието на оръжия за масово унищожение, които са основният повод за войната. Недоказани остават и обвиненията за сътрудничество на режима с "Ал Кайда" и съучастие в атентатите от 11 септември.
При липса на непосредствена заплаха за националната сигурност и на базата на повърхностни и фалшиви доказателства Буш-младши изоставя относително успешната употреба на предимно мека сила през предишното десетилетие и вместо това залага на агресията в опитите за поддържане на американското лидерство в света.
В резултат на това всички усилия са насочени към неутрализирането Саддам Хюсеин, който в онзи момент вече е сведен до ролята на второстепенен диктатор след години на санкции и не представлява широка опасност за международния мир.
Следват поредица от грешни решения за управление на конфликта, задълбочаване на местните религиозно-етнически разделения, които ескалират в гражданска война. В тези условия на хаос, липса на държавност и насилие процъфтява радикализмът и се появяват идеалните условия за действието на "Ал Кайда" и "Ислямска държава".
Почти 20 години продължава насилието, което от Ирак се прехвърля и в съседни държави заради действието на сунитски джихадисти или спонсорирани от Иран организации.
Едно от най-явните последствия от силовия вакуум в Ирак е именно проникването на все повече политическо, военно, икономическо и религиозно влияние на управлението в Техеран.
През последните две десетилетия Ирак ясно се превърна в регионално поле на сблъсък на интереси между САЩ и Иран. В битката видимо надделява Ислямската република, съдейки по влиянието, което има тя върху политиката и икономиката на страната заради десетките военно-политически организации с членове, считащи Иран за свой религиозен център и са пряко свързани с режима там.
В периода 2014-2017 г. точно те се оказват една от водещите сили в борбата срещу Ислямска държава, а след това участват и на терен в Сирия на страната на президента Башар Асад и по този начин подпомагат на Иран да утвърди влиянието си там и да изгради своята "шиитска дъга" през Ирак, Сирия и Ливан до границата с Израел и Средиземно море.
В началото на декември 2021 г. пък САЩ бяха принудени да изтеглят голяма част от военните си сили в Ирак заради поредица антиамерикански протести и атаки срещу военни бази, извършени от проирански въоръжени организации.
Ход, който със сигурност не спомага за укрепване на иракските сили за сигурност в борбата с екстремизма, но за сметка на това укрепва присъствието на Иран.
Едва през последната година може да се каже, че се постигна известно успокояване на ситуацията в Ирак, но не и в полза на САЩ.
Миналия октомври премиерът Мохамед ал Судани съумя да прокара в парламента кабинет след дълъг период на политическа турбуленция, масови протести, кърваво противопоставяне в рамките на шиитската общност в страната и невъзможност за съставяне на редовно правителство в Багдад.
Той е съставен от предимно шиитски партии, някои от които са пряко свързани с Иранската революционна гвардия. Там е и бившият премиер Нури ал Малики, начело на страната до 2014 г. и с много силни връзки в Техеран.
Начело все пак е балансиращата и умерена фигура на премиера Судани, както и тази на Фуад Хусеин от Кюрдската демократическа партия, който действа като външен министър и отговаря за провеждането на сравнително балансирана политика с Иран и САЩ.
Едва ли обаче точно това си е представял Буш-младши, когато дава заповед за начало на "Иракска свобода".
Войната, окупацията, последвалото тромаво управление на всички конфликти в страната подкопават международното доверие и ерозират американската мека сила, наред с привлекателността на ценностите на либералната демокрация като водещ модел след Студената война.
Днес Ирак все още е далеч от демокрацията, далеч от окончателния мир, но все по-близо до ислямисткия режим на Иран.
А войната в Ирак е вододелът, поставил постепенния и бавен край на "Pax Americana" - ерата на пълна доминация на САЩ в международните отношения.
