Мащабно събитие в международен план, което немалко анализатори побързаха да определят като "промяна на световния ред" или пък "тектонично разместване на плочите", се състоя на 10 март.
Става въпрос за възстановяването на дипломатическите отношения между двата непримирими противника Саудитска Арабия и Иран, което се случи с посредничеството не на кой да е, а на Китай.
Споразумение потвърждава ангажимента на Рияд и Техеран да отворят дипломатически представителства в рамките на следващите 60 дни, както и да възстановят действието на вече съществуващи договорености по отношение на сигурносттта, икономическо, научно и културно сътрудничество.
Това представлява една малка крачка в посока подобряване на отношенията на две държави, чиито амбиции за регионално лидерство ги въвлякоха в ожесточен прокси конфликт из целия Близък изток.
Интересното в случая е, че явно извън сметките остана Вашингтон. През последните десетилетия именно Белият дом се считаше за основен балансьор на силите в Близкия изток и всички мащабни дипломатически инициативи се случваха най-вече с подкрепата на САЩ.
Сега изглежда, че в традиционната американска сфера на влияние все по-ясно настъпва Китай. Отвъд своите икономическите и търговски интереси Пекин за първи път навлиза надълбоко в политиката на Близкия изток.
От чисто практическа гледна точка това представлява и едно отваряне на нов фронт в съперничеството между двете глобални сили в опит Китай да изнесе тежестта на конфликта им извън основното поле в Източна Азия.
В момента именно Пекин извлича най-големи дивиденти от споразумението на Саудитска Арабия и Иран и печели международен имидж като брокер на мир в регион, известен със своята хронична нестабилност.
Това, че споразумението е подписано под егидата на Китай, потвърждава, че източноазиатската държава се очертава не само като значителна икономическа сила в Персийския залив, но и като потенциален съперник на дългогодишната роля на Вашингтон като основен гарант за сигурността в региона.
Посещението на Си Дзинпин в Саудитска Арабия през декември, кулминирало в 34 двустранни споразумения на стойност десетки милиарди долари, както и визитата на иранския президент Ибрахим Раиси в Китай от миналия месец показват, че за разлика от Вашингтон, Пекин има достатъчно добри отношения и с двете страни на разделението в Персийския залив.
Все пак трябва да се отбележи, че текущият дипломатически пробив е резултат и от няколко кръга преговори в Багдад през последните две години под егидата на бившия министър-председател Мустафа ал Кадими и допълнителни сесии, организирани от султаната на Оман.
Доколко обаче наистина може да се говори за мир между Иран и Саудитска Арабия?
Трудно е да се смята сериозно, че само по себе си споразумение за възстановяване на дипломатическите контакти може да изглади едно ярко изразено противопоставяне на религиозно-политическа и икономическа основа, което характеризира отношенията на двете държави след ислямската революция в Иран от 1979 г.
Досега те на няколко пъти са прекъсвали и възстановявали дипломатически отношения, като това не им е пречело междувременно да водят кървава борба за влияние в региона чрез подкрепата на противостоящи сили в Сирия, Йемен, Ливан, Бахрейн, Катар, Ирак и още редица други места.
Текущата динамика в краткосрочен план би могла да даде най-видимо отражение в Йемен, където от 2015 г. насам саудитското кралство провежда военна операция в подкрепа на международно признатото правителство и срещу бунтовническото движение на хутите, което има поддръжката на Иран.
От дълго време насам Рияд търси изход от скъпата си и изтощителна интервенция на фона на опустошителната гражданска война в съседната държава. В този смисъл възстановяването на отношенията с Иран означава, че значително се намалява рискът от обстрели с ирански ракети от територията на Йемен към Саудитска Арабия, донесли значителни щети през годините.
Разбира се, тук вече се разчита на Китай като гарант да оказва влияние върху Иран и респективно хутите.
За окончателен мир в Йемен обаче трудно може да се говори, доколкото на терен действат редица радикални организации, а в южната част на държавата има трета страна в конфликта със силни сепаратистки претенции, подкрепени от Обединените арабски емирства.
Така че що се отнася до Йемен, то по-скоро може да се очаква промяна на фокуса на войната, а не за неин окончателен край.
Колкото до Иран, споразумението с кралството дава възможност за известно излизане от международната изолация и изместване на фокуса от изпратените оръжия на Русия, както и от масовите антиправителствени протести, които са обхванали страната още от миналата година насам.
По този начин режимът в Техеран би могъл да влезе в значително по-добра позиция при следващ кръг от преговори за възстановяване на ядреното споразумение със САЩ, Великобритания, Франция, Русия, Германия и Китай, където със сигурност ще може да разчита на Москва и Пекин.
От всичко разгледано дотук трудно може да се каже, че споразумението на Иран и Саудитска Арабия само по себе си представлява някакъв вододел в световния ред.
То по-скоро е показателно за тенденцията от последните две десетилетия на намаляващо американско влияние в международен мащаб и въздигането на все повече регионални сили с достатъчно самочувствие и потенциал да налагат свои правила извън рамката, установена след края на Студената война.
В случая Китай използва чиста прагматичност и опортюнизъм, така че да защити политически многомилиардните си инвестиции в Саудитска Арабия и Иран и също така да извлече най-много за себе си от хаотичните отношения на държавите в Близкия изток.
