Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Обща европейска армия: Възможно ли е да се случи

Идеята за подобна структура е сред най-противоречивите в дебата за бъдещето на Европа Снимка: Getty Images
Идеята за подобна структура е сред най-противоречивите в дебата за бъдещето на Европа

Дебатът за обща европейска армия не е нещо ново. Всъщност идеи за нещо подобно гравитират наоколо още от зората на Европейския съюз през 50-те и са толкова много и разнообразни, че в крайна сметка или не събират достатъчно подкрепа, или остават като полузавършени и вече отдавна забравени проекти.

Тогава стимулът се оказва заплахата от Съветския съюз, но присъствието на НАТО, наред множество други политически и икономически фактори, просто ликвидират нуждата от създаване на европейска армия.

Така с течение на времето дебатът периодично добива актуалност, след което заглъхва.

Идеята обаче остава, а някои събития от последните месеци отново повдигнаха въпроса, при това на най-високо ниво.

От една страна, бе хаотичното изтегляне на САЩ от Афганистан, което остави европейските партньори в уязвима позиция, докато от друга - споразумението AUKUS между САЩ, Великобритания и Австралия ощетява френския военно-промишлен комплекс, както и интересите на Париж в индо-тихоокеанския регион.

В този смисъл още в средата на септември председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен в своето годишно обръщение към парламента заяви, че Общността трябва да увеличи своя отбранителен капацитет в условията на новите предизвикателства пред сигурността, тъй като "ще има мисии, където НАТО няма да присъства, но ЕС трябва да бъде там", реферирайки най-вече към нестабилните зони в периферията на Европа.

Като бивш немски министър на отбраната, със сигурност може да се каже, че Фон дер Лaйен има поглед върху темата.

От своя страна, френският президент Еманюел Макрон от години прокарва инициативи в тази посока. Още през 2018 г. по френска идея е създадена Европейската инициатива за интервенция, позната като EI2. Тя действа със собствен бюджет, има свой организационен план за действие, съвместно планиране в кризисни ситуации, и най-вече всичко това е изцяло извън рамките на НАТО и ЕС.

В проекта участват още Белгия, Дания, Естония, Германия, Финландия, Норвегия Нидерландия, Испания, Португалия, Великобритания, Италия и Швеция. Имено по тази линия Естония, Дания, Швеция и Великобритания подкрепят Париж в борбата срещу радикалния джихадизъм в районите на Сахел и Магреб.

Една от основните причини за появата на EI2 е много проста. Идеята на Франция е просто да заобиколи тромавите структури на ЕС и НАТО и да добие повече гъвкавост и близко сътрудничество с няколко активни държави, които имат потенциал за бързи реакции в критични точки за сигурността на Европа като Сахел

Всъщност именно "тромави" е точното определение за европейските бюрократични институции в областта на отбраната.

В момента самостоятелният военен потенциал на Европейския съюз е основан на така наречените бойни групи за бързо реагиране, които действат на ротационен принцип. Те са общо 18, всяка от които наброява поне 1500 - 2000 души и се поддържа в постоянна готовност да се разгърне в рамките на 10-15 дни.

Идеята на тези групи е те да бъдат разположени в региони, в които силите на НАТО и ООН отсъстват. Основният проблем обаче, е липсата на въздушно обезпечение, което значи, че практически тези групи могат да функционират без логистична подкрепа от съюзниците.

Това пък компроментира идеята за тяхната автономност и ги лимитира само до изпълнението на учения. Въпреки, че европейските бойни групи са активни още от 2007 г., до настоящия момент те все още не са използвани в нито една реална мисия.

България е част от бойна група HELBROC заедно с Румъния, Гърция и Кипър Снимка: Wiki Commons
България е част от бойна група HELBROC заедно с Румъния, Гърция и Кипър

Съвсем отделно от бойните групи пък в рамките на Общата политика по сигурност и отбрана на Европейския съюз се появява PESCO (Permanent Structured Cooperation), което е активирано през 2017 г. като отговор на нестабилността вследствие войните в Сирия, Либия и последвалата мигрантска вълна към Европа.

PESCO е немска инициатива и включва 24 държави от Общността (без Дания и Малта), като има практически същите цели както и EI2. В момента то дава рамка за координация във военната индустрия, командването, националните планове за отбрана и също така разполага със собствен фонд. При всички положения обаче изглежда далеч от това, което някой би си представил като обща армия, а по-скоро действа като един координационен механизъм създаден по немска идея.

Именно последното го поставя и в конкуренция с френската EI2. С излизането на Великобритания от ЕС Германия и Франция останаха като двете водещи сили във военно отношение, което само по себе си ги постави в една конкурентна позиция относно задаването на дневния ред.

И двата формата се борят за политическо внимание и следователно политически капитал. Конкуренцията обаче може да бъде нож с две остриета. Тя би могла да доведе до растеж, развитие и просперитет, но със същия успех може да стане причина и за упадък. Особено, когато става въпрос за деликатни теми като сигурност и отбрана.

При един песимистичен сценарии това би довело до разделение между Германия и Франция, насърчавайки взаимно недоверие между Париж и Берлин и оставяйки двете инициативи наполовина завършени. Нещо подобно със сигурност ще значи тежък удар по имиджа и глобалните претенции на Европейския съюз.

От друга гледна точка обаче в целия контекст на вътрешното напрежение между членовете на НАТО, както и на увеличаващите се заплахи към сигурността на Европа, двете конкурентни инициативи могат да бъдат разгледани като един позитивен знак. В крайна сметка след десетилетия на зависимост от НАТО и САЩ, Европа по един или друг начин започва да търси различни варианти за разширение на своя военен потенциал.

Или най-малкото демонстрация, че съществува политическа воля и желание за нещо подобно.

EI2 и PESCO могат да бъдат два взаимно допълващи се проекта, които да станат основата на една усъвършенствана европейска система за сигурност, работеща в сътрудничество с НАТО при споделени отговорности и равноправно участие.

По тази логика не е задължително да има обща европейска армия в традиционния смисъл, какъвто план има от 1999 г. за създаване на постоянен корпус от 60 000 души. Просто ЕС все още не е готов за подобно нещо по редица причини.

В политическо отношение подобно нещо би означавало допълнително задълбочаване на европейската интеграция и най-вече ограничаване на суверенитета и прехвърлянето му към наднационалните институции в Брюксел. При това в най-чувствителната област за една страна - тази на сигурността, която традиционно се смята за изключителен прерогатив на националната държава.

На много места в Европа подобен модел се възприема като начин за концентриране на власт в Брюксел и просто поредна крачка към федерализиране. Затова и цели течения в консервативно-националистическия политически спектър са най-малкото скептични към опитите за интеграция в отбраната.

От друга гледна точка, неутралните държави в ЕС като Ирландия, Финландия, Австрия и Малта се противопоставят на превръщането на Общността във военнополитическа организация от типа на НАТО.

Те предпочитат подход включващ предимно граждански и хуманитарни компоненти, които изключват употребата на военна сила. Полша и Прибалтийските републики пък, имайки предвид непосредствената си близост до Русия, виждат САЩ и НАТО като най-подходящи съюзници що се отнася до сигурността и отбраната.

Дебатът обаче продължава.

Въпреки че перспективите за европейска армия отново са на дневен ред, възгледите за това как би трябвало да изглежда подобна организация са различни, а перспективите - неясни и мъгляви.

Най-четените