Левски и Ботев останаха само на камък,
славеят на Славейков паниран е по-сладък,
а ваш'то сърце се разтваря в чиния
за сръбско, хеви метъл и гроздова ракия.
Цензурата преди двайсетина години, когато Димитър Воев пише тези редове, посмъртно не би позволила някой да отпечата или изпее такова „кощунство", каквото в нейните правоверни комунистически очи е първият ред от тези строфи. Затова и в оригинал всъщност те звучат „Ленски и Болев", макар всички да са наясно, че става дума за Васил Левски и Христо Ботев. Лицемерието и двойният стандарт бяха органична съставна част от онова време.
Иначе в този куплет авторът показва разрухата на духовните ценности по времето на застоя през 80-те, вакханалията на консуматорското и еснафското мислене и изпразването от съдържание на националните митове и герои... бла-бла-бла...
Няма друг български поет - да не говорим пък за музикант - оставил такова ярко (или ако предпочитате - мрачно), безжалостно и честно описание на онова време. Навсякъде от строфите му бликат образи, които поразяват съзнанието, загнездват се в душата и дълбаят болезнено чувствата с екзистенциалността и безнадеждността си. Затова и стиховете и песните на Митко са живи и днес, отвъд смъртта му. Но творчеството на Воев - вероятно - тепърва ще бъде изследвано по-сериозно от специалисти. Ако останат такива в България...
Защото тези четири реда описват една действителност отпреди 20 години, но тъжното е, че са все толкова актуални - а дали не и повече - и днес.
Портрети от стената
Кой е Васил Левски днес за нас? Апостолът на свободата, портрет на стената, име на няколко по-големи улици в градовете из страната, национален стадион и (без първото име) - футболен клуб, пред който обикновено се добавят думите или „само", или „кур за"...
Кой е Христо Ботев? И той без първото име е футболен отбор и портрет от стената, а иначе поет и революционер. Отвлякъл кораб (като сомалийски пират) и тръгнал да се бие с турците (нещо като терорист значи). Междувременно написал някакви досадни фейлетони и публицистика, с които и досега тормозят учениците в началния курс - нито езикът му е език (всяка втора дума е неразбираема и трябва специално да се търси в тълковен речник), нито изобщо е ясно какво, защо и против кого ги е писал тези редове, които с язвителността си удивително приличат на творчество на трол в днешен интернет форум. О, да - написал е и два реда от текст на песен на Уикеда.
Нихилистично?
Не - реалистично. Горе-долу това могат да ви кажат днешните млади под 20 години, ако ги попитате кои са Ботев и Левски.
Не че в училище не се опитват да им кажат нещо друго, но заменянето на училището като авторитет и извор на информация с например „Шоуто на Слави" е нанесло тежък удар върху естетическите ценности и културата на днешното поколение. И това при положение, че - отбележете - Слави Трифонов е подчертано патриот и родолюбец, на който историята и миналото не са му чужди. Защото Иван и Андрей например са вече върхът на идиокрацията - там вече не вирее нито култура, нито нищо. Макар че те сами по себе си са едни доста умни момчета...
Кой е виновен?
Лесно е да се лепят етикети. Удобно е някак. Вижте как хубаво звучи:
Младите са тъпи, необразовани и не четат. В училище на нищо не ги учат. Телевизията е виновна. Слави е чалга. Иван и Андрей са простаци. Интернет е виновен - само седят пред компютъра и затъпяват. Държавата е виновна. Циганите са виновни (те винаги са виновни, няма значение за какво), евреите, извънземните, световният заговор, масоните, комунистите, гейовете, терористите...
Хубаво е някой друг да е виновен за всичко. Защото това значи, че не сме виновни ние. „Не съм виновен аз!" Наистина ли?
Ботев и Левски, опълченците на Шипка, Априлското въстание за днешното поколение са просто клишета, изпразнени от съдържание имена, свързани с някакви досадни ритуали. И преди да скочим, размахвайки гневно пръст, може би е добре първо да се попитаме защо. И дали това е толкова лошо?
Ледове
Аз съм роден през 60-те. Възпитаван съм в омраза към турците-поробители, към НАТО и капитализма. И в любов към Партията и Родината - в този ред. И с главна буква. Даже по-често беше Партията и Държавата - също с главна буква - вместо Родината. Родината кучета я яли - и да искаш, и да не искаш, обичаш я, щото няма мърдане оттук. На границите - бодлива тел и стрелят.
В казармата лято и зиме висях месеци на учения по тия граници да плаша турците и гърците. Учеха ме как да ги убивам, ако се наложи. И от окопа гледах Одрин през бинокъл - виждаше се един краен квартал и една джамия. Помня, че много се уплаших, когато почина Брежнев - стожера на мира, спасителя на човечеството - ами ако сега тоя зъл Рейгън почне една атомна война срещу нас?
Изглежда ви толкова далечно и нереално днес, нали? Беше само преди 20 години. Връстник съм на Димитър Воев, той изразява мислите и чувствата на моето поколение. Ние бяхме тези, за които Левски и Ботев бяха вече клише - уважавахме ги искрено, обаче ни бяха безкрайно далечни, от друго време и епоха. Най-далечните ни и стари живи роднини говореха за България преди 1944-а. Но никой отдавна не би могъл да помни реални лица и събития от 19-ти век.
А сега да превъртим 20 години напред
Погледнете календара - годината е 2011-а. Отворете интернет и Уикипедия и вижте „де е България" - в Европейския съюз. Огледайте се около вас - ако не вие, то поне някой от комшиите ви е ходил на море в Турция и най-често е с прекрасни впечатления от посещението си. За сметка на това турците строят заводи у нас и продават стоките си тук.
Никой не лежи в окопи с автомат на гърба да наблюдава южната ни граница - абитуриентите ходят на бала си в Солун. Няма задължителна двугодишна казарма - ако искаш, качи се на автобуса и иди да ядеш лаврак на брега на Бяло или Егейско море. Или да гледаш концерт в Атина. Няма паспорт, не ти трябват разрешение, визи... нищо. Всъщност въпросът е къде е по-добре да учиш - в Германия или Великобритания и как да събереш пари за това.
„България на три морета" е трогателно овехтяла българо-шовинистична национална концепция. Днес България е на всички морета на Европа - без да пукне и една пушка. България е просто част от света - и той от нея. Имаш не държава, имаш нещо повече - свобода.
Днешните млади са безкрайно далеч от идеята за национализъм, национална държава, робство и прочее непонятни за тях неща. От тях не се иска да мрат за родината, избивайки безсмислено други такива млади и невинни за нищо като тях турци, гърци или каквито и да било други човешки същества. Времето изисква от тях точно обратното - как да се интегрират сред тези турци, гърци, германци и всякакви други и как да бъдат по-добри от тях.
Ако за моето поколение Ботев, Левски и Априлското въстание са били някакви клишета, за тях те са вече събития, станали не просто преди ерата на интернет или преди комунизма, а в далечното минало - когато явно още динозаврите са били живи. Райна Княгиня и баба Илийца са им точно толкова далеч, колкото и цар Симеон, Аспарух или построяването на египетските пирамиди, няма значение, че между тях има столетия или хилядолетия. Всъщност не - пирамидите са им дори по-близки, могат да се видят и да се пипнат дори.
Ето това последното е доста ключово в разбирането на проблема. Днешните млади българи нямат емоционално отношение към времето на Априлското въстание и неговите герои. За тях те са просто страници от учебника по история.
Никой не е виновен за това, че времената, ценностите или приоритетите се менят. Това е естествен процес.
Но всеки от нас е виновен, че не сме направили нещо повече да уважим миналото и героите си. Те са нашата памет и нашето богатство (пак клише; клише, ама вярно). А можеше ли да направим нещо? Да, можеше. И още може. Повече от всякога.
Тъмна земя
Разказаха ми за учител по история в СПТУ в провинцията. Точно в такова училище предметът история не е от най-важните, нито пък учениците там са най-благодатната почва за насаждане на каквото и да било. Накратко - бягали от часовете, никой не слушал учителя, не си учели уроците по предмета.
Когато обаче в училището пуснали интернет, учителят влязъл в торент тракерите и изтеглил оттам всички стари български исторически филми, които намерил. След което започнал да им ги пуска в час да ги гледат и после заедно обсъждали сватбите на Йоан Асен, хан Аспарух, цар Борис I, записките по българските въстания и капитан Петко войвода.
Ако бях министър на културата или на образованието, бих наградил този човек с най-високата държавна награда, която имаме. Учениците му няма да станат историци, но определено за тях Бенковски, Волов или Владимир Расате оттук нататък няма да са просто имена-клишета или картинки от учебника, а личности, към които те имат емоционално отношение. Които могат да бъдат разбрани. Които могат да са някакъв морален пример и предмет на национална гордост. Чиято саможертва не изглежда далечна и безсмислена за един отишъл твърде напред свят.
Ако бях министър на културата или на образованието, бих качил не само българските исторически филми онлайн. С мощта на държавата зад мен бих откупил авторските права на всичко значимо от българската култура - кино, литература, музика, театър, опера, балет - и бих го пуснал свободно за теглене. То принадлежи не на автора си, наследниците му и ли на някоя гадна организация, то принадлежи на българския народ, част е от културната му идентичност. Така ще е безплатно достъпно за всички, а авторите ще получават достойно възнаграждение за приноса си, вместо да мизерстват и да получават унизителни ордени и подаяния от същата тази държава. Културата е по-важна от магистралите...
Вместо това българската държава преследва като „организирана престъпност" сайтове като Читанка или торент тракери като Замунда, които кой безкористно, кой не, със собствени усилия са създали нещо като национална съкровищница на българското изкуство и памет. Но това е друг въпрос - за неадекватността на държавата на днешните реалности и защо тя защитава частни интереси срещу интересите на обществото и народа си...
Какво ще ни дадеш, историйо, от пожълтелите си страници?
Да, държавата ни не е създала нито един силен нов исторически герой и личност за подражание след Ботев и Левски. Стамболов е много противоречива личност. А след него кой? Войни, царе, комунизъм, после 20 години преход, в които „култура" стана мръсна дума за управниците и пари за нея все няма.
Ясно, кинопроизводството е вече частно и е скъпо удоволствие. Но защо поне не се използва онова изкуство и натрупванията, които създаде комунистическата държава? Вярно, с пропагандна цел, вярно, не винаги исторически достоверно или на приемливо естетическо ниво. Но дори и филм като „Черните ангели" - полуотречен още при социализма, защото описва терористическия период от борбата на комунистическата партия срещу фашизма - може да послужи като пример и поука с подходящо обяснение днес.
Впрочем, в „Черните ангели" е показано убийството на генерал Христо Луков. Това е същият онзи, за когото българските фашисти и ултранационалисти всяка година на 13 февруари - годишнината от убийството му - организират шествието „Луков марш". В техните очи той е патриот и славен военен герой на Нова България от Първата световна война. Второто е абсолютно вярно, въпросът е, че след това генерал Луков е фашист, основател на легионерската организация, министър на войната и съдейства за присъединяването на България към Тристранния пакт и хитлеристка Германия.
По повод на тазгодишния „Луков марш" някой тъжно писа, че ако тези младежи са наистина националисти, патриоти и обичат България, то по-добре да бяха организирали честване в памет на Димитър Пешев. По ирония на съдбата той също е министър, но на правосъдието, в същото правителство, в което Луков е министър на войната през 30-те години на миналия век, а по-късно е председател на две Народни събрания преди 1944-та.
Димитър Пешев се застъпва за българските евреи и реакцията и делата му до голяма степен спомагат за това те да бъдат спасени от депортиране и унищожаване в лагерите на смъртта на Хитлер. Заслугата за това е колективна и с основание може да се каже, че е дело на целия българския народ, но той е най-високото официално лице, което от името на този народ се бори за каузата.
След 9 септември 1944 г. Пешев става неудобен за комунистите и през 1946 е осъден на 15 години затвор от т. нар. „Народен съд" - за „фашистка дейност и антисемитизъм". Влиятелни евреи се застъпват за него и той лежи само 13 месеца. Умира в нищета през 1973 г. Името, заслугите и делата му, с които днешна България основателно се гордее пред света, са старателно крити от комунистически режим до самия му крах през 1989-та...
Имаме нужда от герои
Не измислени. Не клишета, които да натрапваме поучително с размахване на пръст на по-младите от нас. А истински, с които да се гордеем и да знаем защо.
Да, времената са се променили. Днес никой никого не убива защото другият е турчин, българин, евреин... различен - поне тук, където сме ние и сега. За щастие. Но това, че понятия като национализъм или държава са изпразнили донякъде съдържанието си, не означава, че трябва да се откажем от миналото и корените си - напротив.
Където и да отидем в Европа - или по света - ние си оставаме и ще си останем българи. И точно в една обединена Европа без граници това да си точно българин става даже още по-важно от преди. Трябва да има на какво да се облегнеш, когато кажеш „българин", трябва да имаш самочувствие, че не си по-малко значим от останалите. Държавата може вече да не значи много като понятие в съвременна Европа, но идентичността за сметка на това става... всичко.
Патриотизъм и Родина никога не са били мръсни думи, още по-важни са днес. България е една красива страна, понякога наистина като земен рай, населявана от горди и достойни хора като Ботев и Левски и много други преди тях. Да, има и други красиви страни, дори и по-красиви. И да, всяка страна си има своите Ботев и Левски. Само че точно Ботев и Левски са моето основание да ме има и мен днес и тук. И да не се чувствам... неуютно да се наричам българин.
Защото иначе ще продължим да повтаряме припева на същата „Патриотична песен" на Воев:
Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.
