Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

БГ кино напоследък

"Виж сега, аз съм един непретенциозен, забавен, днешен филм, който, ако гледаш, ще се смееш, ще се разпознаеш, ще разпознаеш приятелите си, хората, с които всеки ден се срещаш - на "Шишман", в "Блейз" , в By the way или някъде там..."
„Подслон" е камерен, мислен и изпипан в детайлите, много мислен и изпипан в казванията си, изпипан в снимането си (дължини, дължини, дължини) филм Снимка: Личен архив
„Подслон" е камерен, мислен и изпипан в детайлите, много мислен и изпипан в казванията си, изпипан в снимането си (дължини, дължини, дължини) филм

Двата филма излязоха почти едновременно. Режисьорите им са родени през 70-те. Това, което е интересно и на двамата, е какво правят младите хора днес. Как живеят, какво им се случва, какво им е важно, какво не, кое ги радва, кое ги плаши, от какво ги боли, боли ли ги въобще, как се справят...

Подходът при избора на актьори също е идентичен. И двамата комбинират непрофесионалисти с професионалисти.

Оттам нататък всеки един от тях е търсил и намерил своя посока, сюжет, стилистика, поглед. Което, разбира се, е хубаво. Иначе щяхме да се чувстваме сякаш гледаме един и същи филм. Което, на мен, преди години, често ми се е получавало като усещане когато гледам български филми.

Има разлика и във възприемането на двата филма - от публика и от критика, в съгласията и несъгласията между тях. Което, слава богу, показва, че отношението и реакциите на публиката, и на критиката не са взаимозависими - а защо и да са, както и че няма лошо в разминаването им - защото когато всички са съгласни в нещо, когато става дума за изкуство, обикновено говорим за шедьовър. Или поне за изключително творение. Каквито българското кино, поне през последните двайсет години, не е "произвело" въобще.

И това също не е страшно. По-добре да си търси пътя, да си търси собственото, българско лице, да се правят повече и различни филми, по-минимъл ако щете, по-конкретни и прибрани, отколкото да гледаме нескопосани опити за подражание на образци на голямото руско и европейско кино или също толкова аматьорски, направо дразнещи - на американското. И двете не ни се отдават. Защото, както би казал Йода, такива филми те не са.

Започвам с "Лора..." заради чиста хронология, гледах го още при показването му на тазгодишния София Филм Фест. "Подслон" също бе показан за първи път там и не само това - дебютният пълнометражен филм на Драгомир Шолев спечели Голямата награда на журито, което се случва за първи път на български филм. Но на мен ми се случи по-късно.

"Лора от сутрин до вечер" също е дебют в игралното кино - на Димитър Коцев-Шошо. Той е и сценарист на филма, което е логично, тъй като сценарият в известна степен е базиран на едноименната книга, излязла преди 5-6 години. Ако познавате Шошо, а аз го познавам, неговият поглед към нещата от живота обичайно е през призмата на хумора.

Когато същите тези неща загрубеят - може да бъде и крайно ироничен, саркастичен дори. Всичко може да бъде казано по различни начини, неговият начин е такъв. И той държи на него. В "Лора от сутрин до вечер" историята освен забавна и абсурдна дори, твърде често е просто смешна и това е едно от достойнствата на този филм.

Способността да се смеем като че ли ни бе отнемана в последните години, не мисля че и днес, оглеждайки се около нас - имаме кой знае колко поводи за смях. Аз поне нямам. Имам предвид точно онзи лек, сякаш пораждащ се от нищото смях, нали се сещате - когато ей така се поглеждате и просто се разсмивате. Този филм успява в това.

Също тъй леко и неусетно се „движи" сюжетът му, така играят и актьорите - и музикантът Милена Николова (както съвсем уместно отбеляза Янко Терзиев тук вече не Миленита), която играе както си живее - естествено, искрено, спонтанно, не съвсем предсказуемо, Жоро Петров, който повечето от вас са виждали в по-добрите софийски места, и по-известния като диджей Мартен, и актьорите Димо Алексиев, Ива Гочева, Радена Вълканова.

Филмът не просто разказва тайнствена история за щастливи зарчета, а поглежда отблизо в днешния ден на днешните млади. И нещо много важно, което режисьорът е постигнал - няма заигравка с публиката, няма предизвикателни анонси, които после, в реализацията си, се оказват ялови и те карат да се ядосаш, че си се подвел.

„Лора от сутрин до вечер" от самото начало ти казва: „виж сега, аз съм един непретенциозен, забавен, днешен филм, който, ако гледаш, ще се смееш, ще се разпознаеш, ще разпознаеш приятелите си, хората, с които всеки ден се срещаш - на „Шишман", в „Блейз" , в By the way или някъде там..." И в който има точно толкова измислици, колкото да повярваш, че нещата, които ти се случват, че животът, който живееш, не е пък съвсем без смисъл.

И да, има бъгове, не само защото филмът е заснет почти без пари, а просто защото това са тези бъгове, които през ден се случват на компютъра или iphon-а ти. Но ти им се издразваш за момента, а на следващия ги забравяш. Защото си харесваш и компютъра и iphon-a.

„Подслон" гледах съвсем наскоро. Доста след като спечели, доста след многото хубави рецензии, доста след като разбрахме, че филмът на Драго Шолев е бил на... някъде около 35 фестивала.

Гледах го точно след като единият от няколкото ми най-близки приятели, който наистина разбира от кино, гледа и пише за кино и т.н. ми каза, че да, харесал му е, и да, иди да го гледаш, и след като друг, също сред няколкото ми най-близки приятели, написа във Facebook, че филмът е соц „дъно" и не трябва да се гледа.

Казвам това за да припомня онова, с което започнах - „Подслон" предизвика доста противоречиви реакции. Мисля си, че повечето от тях са защото публиката не е много готова за такъв тип кино. Или е готова, но когато зад филма стоят европейски имена. Или пък е готова една определена част от нея. В което също няма лошо.

„Подслон" е камерен, мислен и изпипан в детайлите, много мислен и изпипан в казванията си, изпипан в снимането си (дължини, дължини, дължини) филм. Той не е лесен нито като история, нито като стилистика.

Еднообразен и скучен соцритъм, ама да, той, соцритъмът на живота на обикновения малък човек е такъв хора, не друг, разлом между „бащи и деца", нещо също доста типично за соца, ново поколение - повече обладано от неясен гняв и желание за съпротива, отколкото от осъзнато свободолюбие, живот почти „на дъното", конкретен, постен, толкова залинял и безмислен, че няма друг начин да го покажеш, освен ако не се взреш отблизо в тази „залинялост" и безмисленост.

Филмът на режисьора Драгомир Шолев, чиито късометражни филми между другото също си заслужава да видите, заедно с камерата на Крум Родригес, е филм, който също оправдава заявеното в началото си.

За него се изисква нагласа, подготвеност ако щете, способност да гледаш бавно, да не си толкова „ритмичен", а по-скоро умозрителен, наблюдателен, размишляващ зрител. Ако си такъв - отиваш на „Подслон". Ако не си - си намираш твоя филм.

Защото в крайна сметка киното не се налага, то се предлага и единствено зрителят е онзи, който избира. Каквото и колкото може и иска. Като с повечето неща, като си помислите.

Най-четените