"Бъдещето е ужасен кошмар" гласи постер за първия сезон на един от най-успешните модерни сериали в момента - "Историята на прислужницата" (The Handmaid's Tale). Зла антиутопия за бъдещ свят, в който никой не би искал да живее.
Пътешествието по сивите улици на Гилеад, убийствената тишина, разчупвана единствено от гърмежи, камбанен звън и пращящ радиозвук от станциите на пазителите, е онова, което поставя канадската писателка Маргарет Атууд в снопа светлина на литературните прожектори.
Светът, описан преди близо 35 години от Атууд в романа ѝ "Разказът на прислужницата" и адаптиран за малкия екран от Брус Милър, има гърмящ ефект върху повечето си зрители и читатели.
Днес сме на прага на финала на четвъртия сезон на сериала (и пред задаващ се пети), а революцията, водена от Джун, кипи с пълна сили. И макар трети сезон да беше значително по-слаб, "Историята на прислужницата" се завърна с гръм, трясък и няколко смъртни случая на малкия екран.
Преди обаче да се случи сериалът, въображението на Маргарет Атууд трябва да се развихри, за я заведе в този ужасен свят на фундаментализъм, теокрация и връщане на стари канони. Годината, когато книгата е публикувана за първи път е 1985-а, а мястото, на което е написана, е Берлин по времето, когато градът е разделен на две.
"Живеехме в Западен Берлин, като падна стената. Там започнах "Разказът на прислужницата", на немска пишеща машина взета под наем. Бях от тийнейджърите, които четяха "Прекрасният нов свят", прочетох "1984", скоро след като излезе и винаги съм искала да напиша антиутопия", разказва по-късно писателката.
Но антиутопията, която Атууд - изключително успешен автор в Канада, активистка и феминистка - си представя, когато започва да пише, е с жени. Във всичките ѝ романи до момента жената стои в центъра, този не е изключение.
Година след излизането на романа "Разказът на прислужницата", който е шести в кариерата ѝ, Атууд изживява най-големия си успех. Точно навършила 47 години, писателката става световна звезда и финалист на наградите "Букър".
Хаосът, който перото ѝ рисува тогава, звучи все по-опасен. Дори самата тя изтъква пред своя агент, че книгата я плаши.
Често срещано объркване предизвикват името на книгата и сериала. Оригиналното е The Handmaid's Tale. В България обаче преводът на корицата на книгата е "Разказът на прислужницата" (изд. Orange Books, ), а на сериала, който може да гледате в HBO GO - "Историята на прислужницата".
Новото е добре забравеното старо и антиутопичният жанр в света на киното и литературата знае това най-добре. Бостън, където се развива основната част от действието на романа, в близкото бъдеще изглежда плашещо.
В него обществото е разделено на малки микро-общества, брандирани и маркирани с безлични униформи - от една страна имаме привилегированите семейства - политици, държавници, силно вярващи в силата на Бог, които взимат властта в Америка, тъй като светът е покосен от нова чума - в него не се раждат деца.
От другата страна са всички останали - бедната класа е превърната в маса от бачкатори, които живеят в кутийки, молят се, ходят на църква и носят сиво. Най-ярки - по цвят и длъжност - са Прислужниците. Жени с все още работещи яйчници, които могат и трябва да родят новото поколение от деца на бъдещата утопия Гилеад.
Разбира се, децата не им принадлежат, те биват отглеждани от привилегированите семейства, чиято собственост са и самите прислужници.
"Правилото ми за книгата беше да не включвам нищо, което не се е случвало в реалния живот някъде и някога. Затова събирах толкова материали при проучването. Не исках някой да каже, че имам извратено, ненормално въображение и съм си измислила тези ужасни неща. Не съм си ги измислила", казва Атууд.
От малка тя е надарена със силна наблюдателност, която според нея се дължи на родителите ѝ. Баща ѝ е ентомолог, а заради работата му Маргарет - средното от общо три деца, прекарва голяма част от детство си, местейки се между Северен Квебек, Отава, Су Сент Мери и Торонто.
"Още на шест месеца са ме носили в гората в чанта. Живеехме в палатки, докато той построи по-голяма къща. Нямаше ток, имаше две печки на дърва", спомня си писателката.
От майка си пък взима способността да разглежда всяка история от различен ъгъл и да мисли рационално. Атууд описва майка си като човек на бързите решения, бързите рецепти и добрата подредба на вещи. Освен това е и добър учител - докато Маргарет не навършва 12 години, тя, брат ѝ и сестра ѝ се обучават полу-дистанционно.
Писането е част от живота на Атууд от 6-годишната ѝ възраст, когато пише първата си история - под формата на комикс.
"Прописах рано. Пишех комикси и разказчета. На 7 години написах първия си роман. За една мравка. Не беше голям успех, но беше с илюстрации. После загубих интерес към писането, исках да стана художник", разказва тя.
В началото на 50-те, когато е в ранна тийнейджърска възраст, бъдещата писателка обмисля да стане домакиня или помощница. И тук се заражда силното ѝ усещане, че мястото на жената не е само в дома.
"Това беше началото на 50-те години - десетилетието, когато се положиха целенасочени усилия жените да се вкарат вкъщи, с четирите деца и домакинстването, за да има работни места за мъжете, които се връщаха от война. Беше военната фаза на училищата. Момичетата влизаха през една врата, момчетата влизаха през друга, после седиш в редици, вдигаш ръка... Нещата се движеха с много бавна скорост. Тогава развих способността да си давам вид, че внимавам, докато си мисля за нещо друго", спомня си писателката.
Атууд осъзнава, че иска да пише професионално, когато е на 16 години. В началото мисли да учи журналистика, но бързо се разубеждава.
Влиза в колежа "Виктория" в Торонто, за да учи литература. Първата ѝ поетична сбирка печели награда и е издадена в родната ѝ Канада, но острият ѝ език като критик е онова, което я кара да изпъкне сред останалите автори. Както казват нейни приятели и до днес - Маргарет говори така все едно знае всичко или поне има отговор за всичко.
Още със завършването на гимназията Атууд се записва в колежа, а после и в университета в Торонто, където публикува стихове и статии в Acta Victoriana - колежанския литературен вестник. Получава магистърска степен в университета "Харвард".
Първият ѝ роман излиза през 1969 г. с името "Ядливата жена". По собствените ѝ думи не е много успешен. Появява се в началото на женското движение, ето защо някои критици го смятат за върл феминизъм, а други - за нещо, което Атууд ще израсне, като стане "по-зряла".
Афинитетът на Атууд към теми, които са резки и ярки, говорят и казват неудобни неща, а в центъра им задължително стои една жена, обаче се запазва много години след появата на "Ядливата жена". И експлодира с "Разказът на прислужницата". Романът всъщност е първата ѝ антиутопия, но не е и последната.
"Заветите", неговото продължение, се появява много години по-късно, когато книгата се продава като топъл хляб, а сериалът по него жъне небивали успехи. Новият роман е обявен от авторката през 2018 г. и излиза през 2019-а, като включва историите на три жени петнадесет години след събитията в оригиналния "Разказът на прислужницата".
Атууд е хит и на родния книжен пазар и може да откриете пет нейни романа на български, включително "Разказът на прислужницата" и "Заветите".
А най-пресният върху корицата си носи името "Орикс и Крейк" - страховита антиутопия, която наподобява свят, описан от Оруел. Книгата е писана в новото хилядолетие и излиза през 2003 г., като става поредната творба на Атууд финалист на наградите "Букър". Там бъдещето отново е ужасен кошмар.
В родната ѝ Канада казват, че "Маргарет Атууд е майката на канадската литература и най-бележитият ни литературен талант". Вече я наричат културна и литературна рок звезда, съкровище за целия свят.
Още с излизането на "Разказът на прислужницата" и последвалата я близо 10 години по-късно "Наричаха я Грейс" Атууд се превръща в много силен международен глас.
Един от съвременните литературни критици пише: "Тя пише за своето време и принадлежи на своето време, но е актуална за всички времена. Тя ще е част от пантеона на великите писатели на нашето време. И ще бъде четена винаги." А Атууд отвръща: "Никога не съм мислила, че ще бъда известна писателка. Исках само да съм добра писателка."
"Разказът на прислужницата" обаче я превръща в мегазвезда на литературата. Пет години след излизането си романът е адаптиран за голям екран.
Филмът от 1990 г. следва оригиналната история на Атууд неотлъчно, Харолд Пинтър адаптира сценария, а Наташа Ричардсън и Фей Дънауей играят главните роли. До днес "Разказът на прислужницата" е все така хитова и историята е адаптирана 10 пъти по най-различни начини, а сериалът е най-успешната адаптация засега.
"Но да сме наясно - сериалът не е мое дело. Той е дело на много хора.", казва Атууд.
Брус Милър, създател на сериала, разширява нейния свят, дообогатява го, за да има накъде да дълбае. Романът на Атууд е като отскок за онова, в което сериалът се превръща. Всички промени в него са одобрени от писателката, разбира се.
Коридорите на Гилеад са дълбоки и мръсни, пълни с тайни и съкровища, които изкачат във всеки един епизод.
"Бъдещето е ужасен кошмар", гласи един от постерите на телевизионната адаптация на романа. Обществото се изражда от крайни мнения и позиции, хората трудно намират себе си, изгубени в социални мрежи и сини екрани.
"Историята на прислужницата" е притеснителен сериал, който може да ви уплаши и разплаче. Четвъртият му сезон вече тече, защото и тази пролет светът на Маргарет Атууд се завърна, за да ви стресне отново.
