Аз съм кралят на света! Малцина се осмеляват да го изрекат, само избраните го превърнаха от непремерена хвалба в реалност. А колко спортисти могат да сами да се удостоят с тази титла, без това да звучи нелепо?
Мохамед Али - шампион по бокс, политически и религиозен активист, войн за равенство и справедливост. Мъжът с рождено име Касиус Клей не просто завоюва трофеи и слава. Битките му - на ринга и извън него, го превърнаха в символ и пример във всеки град и всяко село на тази планета.
Днешните спортни звезди са преди всичко търговски марки. Благодарение на новите технологии постигат влияние, немислимо за техните предшественици. Много от тях са обожавани и дори боготворени.
Но никой не притежава тази уникална комбинация от харизма, превъзходство над съперниците и историческа значимост. Да, Мохамед Али завинаги ще бъде помнен заради "Тътенът в джунглата" и "Трилърът в Манила". Но той отправи и някои от най-силните социални послания на нашето време.
Може би №1 в списъка е отказът му да воюва за САЩ. По-точно - да воюва за когото и да било. "Аз не трябва да съм този, когото искате да бъда. Свободен съм да бъда самия себе си".
И още: "Защо да убивам виетнамци? Нямам проблем с Виетнам. Нито един виетнамец не ме е наричал негър".
Това му струва изхвърляне от бокса и шампионската титла. Той обаче не отстъпи и на сантиметър. Плати цената - три и половина години извън ринга, без да му трепне окото.
Впечатляващо, нали? Човек, който си изкарва прехраната, налагайки други хора в лицето, се оказа ревностен пацифист. Заложи на тази карта всичко, което притежава - статуса, известността, приходите и дори свободата си.
"Нямам какво да губя, докато браня убежденията си. Нас, цветнокожите, ни тикат в затвора от 400 години".
Върховният съд все пак отмени 5-годишната му ефективна присъда и Али се завърна, за да спечели титлата още два пъти и да въведе бокса в ерата на супер сблъсъците.
За изкуството му на ринга е изписано достатъчно. А и самият той не спираше да се хвали - съвсем заслужено, трябва да признаем. "Толкова съм бърз, че мога да загася лампата и да скоча в леглото, докато още е светло".
Дори в последните години, когато болестта на Паркинсон методично унищожаваше нервната му система, Али често се появяваше на благотворителни прояви.
По ирония на съдбата накрая се превърна в затворник в собственото си тяло. Макар че мозъкът му загиваше, а юмруците трепереха безпомощно, очите му останаха все така живи. И ни напомняха, че истинският войн рано или късно губи голямата битка, но никога не предава идеите си.
