Биха ни много на това световно, а и в Световната лига паднахме от който ни хване. В спорта е така - невинаги можеш да печелиш, освен ако си САЩ на баскетбол или суперталантлива генерация като Испания на футбол или Бразилия на волейбол.
България бе в елита на световния волейбол за последните 4 големи първенство, влизайки в топ 4 на всичките. Сега не е в елита, а даже и близо до него не беше с представянето си в Полша, където загубихме от всички сериозни отбори, а и от Канада, който е някъде на ръба да бъде такъв.
Без съмнение е неприятно, усещането на безсилие пред телевизорите, някак неизбежната загуба, която се вижда още от първия гейм... А сме свикнали да чакаме дори изненада срещу Русия или Бразилия, с които сме мерили ръст като равни през годините.
Има си крушка опашка - то е ясно. Въпросът сега е имаме ли план Б, след като назначението на Пламен Константинов като еднократен акт не успя бързо да пречупи линията на загуби от лятото. Треньорът нито имаше време, нито ресурс, да обърне зара.
Сега му предстои достатъчно дълъг период, в който да подготви отбора.
Но е крайно време да се вземат мерки и по етажите на пирамидата във волейбола, за да има надежда. Спасително до момента изглежда това, че клубовете нямат пари и са принудени да пускат млади играчи - във волейбола нямаме чужденци, както е в баскета и футбола. Така донякъде по принуда и по неволя избуяват младоци, които бързо си намират пътя в чужбина. Но неволя, неволя... все пак са нужни и таланти.
Волейболът трябва да не изпуска инерцията, която създадоха успехите на тима през последното десетилетие. Да се използва популярността за привличане на пари и кадри в играта, да се гради система. И да не стане като изпуснатия момент след САЩ '94. Тогава футболната еуфория не се материализира в натрупване на ефект на снежна топка и създаване на работеща футболна система.
