Ако почитателите на Арсенал смятат, че нещата са излезли извън релси след тъжния край на шестия сезон без трофей за клуба, то те трябва да са подготвени, че това е само прелюдия към главното действие на трагедията.
Защото трансферното лято, смятано за златна възможност за поправяне на пропуските, допуснати преди време, всъщност доказва, че младежкият проект на Арсен Венгер дотолкова се е отклонил от правилната линия, че май никога няма да я намери...
Трима от основните играчи или си отиват, или търсят начин да го направят, което показва ясно, че гледат на Арсенал не като на футболния Еверест, ами като на стъпка по пътя си към върха. Гаел Клиши избра парите и вероятно по-големите амбиции на Манчестър Сити, Франсеск Фабрегас мечтае да облече фланелката на родната Барселона, и, което е най-притеснителното, Самир Насри пърха с мигли, замечтан по най-успешните европейски клубове.
Трансферният прозорец, който бе определян от някои като най-важният в 15-годишното управление на Венгер, вместо да бъде използван за попълване на очебийните липси в състава му, се очертава да мине под знака на трескаво запушване на новите рани по тялото на Арсенал.
Вече не само черногледците смятат, че отчаяните опити за бягство на тримата младежи, ще отвори широко вратата за нови изнервени футболисти и алчните им агенти. На Робин ван Перси и Тео Уолкът им остават по две години от настоящите контракти и е време да се започнат преговори за удължаване, а въпросителни около бъдещето на Джак Уилшър също ще се появят, ако "артилеристите" останат без нищо и този сезон.
Но защо се стигна дотук? Защо смятаният от мнозина за най-добър мениджър в Англия, който е начело на един от най-уважаваните клубове, не може да задържи играчите, които на практика дължат своята кариера именно на него?
Отговорът не е лесен и се съдържа в комбинацията между икономика и идеология. Вината би трябвало да бъде поделена между самия Венгер, който, по собствените си признания, има пълната власт в клуба, и между самодоволния управителен Борд, който го устройва вариантът французинът да класира Арсенал всяка година за Шампионската лига с бюджет, нищожен на фона на този на конкурентите за титлата.
"Самозадоволяващото се стопанство" на "артилеристите" е бизнес модел, каращ повечето футболни грандове да им завиждат, но, парадоксално, положителният баланс от 56 милиона паунда, обрича отбора да е неконкурентноспособен на терена в Англия и Европа.
Широко разпространена заблуда е, че трансферните суми са най-големият разход на един клуб. В Арсенал например, заплатите струват три пъти повече. Само че Челси, двата манчестърски клуба и Ливърпул всичките плащат по-големи суми на футболистите си. "Артилеристите", които стриктно поддържат това перо на около 50% от оборота си, упорито отказват да го увеличат.
Контролът върху бюджета (Даниел Леви държи дори още по-здраво юздите в местния съперник Тотнъм) е нещо похвално в побъркания свят на футболната икономика. Много хора смятат, че Насри трябва да е повече от доволен на седмична заплата от 90 000 паунда, а какво да кажем за почти двойното увеличение, ако приеме офертата за нов петгодишен договор!
Не е на Венгер вината, че футболистът се облагодетелства от ситуацията на пазара, която му позволява да получи 3 милиона повече на година от клуб, финансиран от руски олигарх или арабски шейх.
Само че ще е некоректно да поставим Арсенал в ролята на нещастна жертва на една индустрия, която с безразличието си към похарчените милиони принуди УЕФА да въведе така наречения финансов феърплей.
"Ако плащахме на Абу Диаби 30 000 паунда вместо 60, тогава щяхме да можем да дадем на Насри каквото е необходимо", споделя източник от кухнята на "артилеристите". Обаче желанието на мениджъра да предостави щедри договори на футболисти като Диаби, Алмуния и Денилсон, орязва възнагражденията на звездите.
Нещо повече - силно съмнително е дали дори един от 16-те преотстъпени къде ли не играчи през изминалия сезон, ще успее да се добере до място в основния състав, което означава, че 1/3 от парите за заплати са били похарчени на вятъра.
Привържениците, които плащат най-високите цени за сезонни билети (между 985 и 1995 паунда) също бяха ударени с увеличение от 6,5%, което ще донесе 4,5 милиона повече в сметката на Арсенал.
Фондът за трансфери от 45 милиона, който е предоставен на Венгер, спокойно може да порасне до 100 милиона, ако Фабрегас и Насри последват Клиши. Дори един от тях да остане, оплакванията от "Емирейтс", че средствата не достигали, звучат като жалки оправдания.
Има и още доказателства, че Арсенал може да си позволи да харчи повече, както вече го е правил. Тиери Анри получаваше над 200 000 на седмица през последния си сезон в отбора, при това след като бюджетът бе жестоко натоварен от преместването на новия стадион. Когато преди две години Фабрегас за пръв път започна да мрънка за Барселона, той получи 110 000 на седмица.
Наличието на свободни средства обаче няма да спре Венгер да вярва, че не трябва да се плащат трансфери на футболисти, които струват повече, отколкото заслужават като Фернандо Торес, Анди Керъл, Фил Джоунс и Джордан Хендерсън.
Без да е привлякъл голямо име, той се опитва да вземе играчи като Гари Кейхил, Кристофър Самба, Крейг Гордън и Алекс Оксклейд-Чембърлейн. Трансферът на Жервиньо от Лил за 10,6 млн. вече бе договорен и се очаква да приключи до края на седмицата.
Някоя от другите сделки обаче може и да пропадне, ако дойде оферта от конкурентен клуб, тъй като Венгер по принцип отказва да влиза в битки с наддаване, тъй като философията му е сам да отглежда талантите.
От другата страна е нерешителният Борд, чийто сделки за спонсорския надпис и екипировката носят на клуба на година 30 милиона по-малко, отколкото тези на Манчестър Юнайтед, Ливърпул и Челси.
Цялата картинка е допълнително умазана от тишината от страна на мажоритарния собственик - милиардерът Стан Крьонке, и от нежеланието на Борда да иска пари от втория акционер в клуба - Алишер Усманов, третият най-богат човек в Русия, който има повече пари и от Роман Абрамович. "Усманов е готов да подпише чек за 100 милиона паунда от днес за утре, но от Борда дори не говорят с него", казва нашият източник.
И като капак на всичко, изглежда, че Венгер губи контрол върху тези, в които инвестира толкова усилия и доверие - футболистите, които лично отгледа. За съжаление, французинът вече не е господар на съдбата на своя клуб.
