На българския фен малко му трябва - дай му опорна точка и надежда, дай му една-две победи, и той е готов да отиде в лоното на еуфорията.
Да дърпа от наргилето на опинянението и да чака още, още... Хубав опиат е победата.
Волейболът през последните 2 десетилетия, след като златното ни футболно поколение помръкна, е единственият отборен спорт, който осигурява димящото наргиле на надеждата.
Имаме силни играчи. Добър отбор.
Победи в отделни мачове дори над топ нациите в спорта, участия на големи първенства, и то във финалните им фази.
Че на кой друг отборен спорт ни се случва това?
Волейболистите са вечната надеждица и спасение за фенската душа, пълнят залата с над 10 000 фенове, разпалват въображение за гръмки заглавия, обединяват в някаква групова транс-очаквателна еуфория.
И когато - а с оглед на реалностите, това обикновено е напълно логично - все пак загубят, настава покруса.
Нищо необичайно като цяло за страстите около спорта в нашата част на света.
Но натоварването на един отбор от добри играчи с очаквания постоянно да бие и печели, не е стратегия за път, постлан с успехи.
Не сме велика сила във волейбола, в момента нямаме и някакво златно поколение, изоставаме в развитието и опресняването на корените на играта.
Все предпоставки да ни бият големите, когато дойдат важните мачове.
В Берлин отидохме и без куп основни играчи, с проблеми, видимо изоставени и от късмета.
Да не забравяме и регламента, който ощетява Европа с малката квота за олимпийските игри в Рио.
При всички тези обстоятелства, реалистично беше да не можем да бием мощната Русия и брилянтната Франция.
Да не правим трагедии.
Играчите ни опитаха, те не са лоши състезатели и не са станали по-слаби, защото паднаха с 0:3 от безпощадните руски съперници.
Когато фабриката за продаване на надежда е работила на толкова големи обороти години наред, разочарованието е разбираемо.
Но продавачите не са тези по екип, а онези, които продължават да рисуват картини на бяло,зелена и червена патриотична еуфория там, където става дума за спортна битка.
В която никога не сме били големият фаворит.
Добри да. Скрити фаворити да. Но никога колос като Бразилия или Русия.
Затова - по-спокойно.
Олимпиада без волейболистите ни ще е скучничка, защото отборният спорт и участието ни там винаги дава особения колорит и тръпка.
Но не е трагедия.
