На ръба на успеха, на няколко секунди от триумфа, от сензацията от големия удар...
Две европейски първенства минаха под знака на красивите загуби за баскетболистите. В Черна гора и в Полша те бяха съвсем близо до велики победи над сили като Турция и Полша. В сряда не им стигна малко да ударят словенците, които вероятно са в топ 6 на Европа.
Топката ли се отъркваше в ринга и не влизаше, нашите ли "наливаха гипса" и се страхуваха от победата, малшанс, неумения, липса на лидер... Теории колкото искаш. Но бе факт, че нито една от добрите игри на такъв форум не бе увенчана с победа. А историята помни само победителите.
Белгия е далеч от споменатите, но победата си е победа. Грозна, измъчена, каква ли не чухме да я наричат. Какво значение има? Българите вероятно за първи път от 4 години са спали спокойно, знаейки, че тази проклета нула е паднала от плещите им. 0 победи за 22 години. По дяволите, това си е цяло едно поколение, невидяло успех на европейско.
Оттук нататък спокойствие му е цаката. Идва мач с Украйна, който трябва да бъде спечелен. Украинците са с две загуби и трябва да ги потопим. Ако успеем да бием в събота, а словенците очаквано надвият Грузия, срещу руснаци и грузинци в последните два мача може да ни стигнат и минимални загуби. А успех над Грузия ни праща със сигурност напред, заедно със Словения и Русия, които са безспорни от групата.
Никой не е казал, че ще е лесно. Но баскетболистите вече няма защо да играят с ръчна спирачка в главата от факта, че все не успяват. Победата е факт. Нататък стрелбите трябва да станат по-спокойни и точни, защитата по-здрава и чиста, а атаките – по-ефективни. С Росен Барчовски - треньор, който има зад гърба си стотици мачове на национално ниво, с играчи като Филип Виденов и Ърл Роулънд, българите са си един средноевропейски отбор. И трябва да имат самочувствие на такъв. А не да мислят за онази гадна 0, която ги задавяше досега.
И така – Украйна. После Грузия.
А после – кой знае...?
Амад показа на Рашфорд и Гарначо как се играе с чест и достойнство
