Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Да го направим по неговия начин

Да го направим по неговия начин

Спортистите уж са хора като всички останали, но не съвсем. Представете си само - хиляди (дори милиони и милиарди) следят напрегнато всяка секунда от работния ви ден. Ако се справите добре, са на седмото небе от щастие. Ако нещо не сте в кондиция - настава всенародна скръб.

А когато неумолимият ход на времето ви притисне до стената, не можете просто да се пенсионирате с подарък - ръчен часовник от колектива. При спортистите това се нарича бенефис. Същите хиляди (дори милиони и милиарди) искат да ви изпратят подобаващо.

В неделя вечер дойде ред на Владимир Николов. „Не исках да се отказвам, но не мога повече. Тази вечер играх на болкоуспокояващи, а утре ще си платя цената“, чистосърдечно призна волейболистът, посветил близо 20 години на националния отбор.

Владо прекрати кариерата си под увеличителното стъкло на общественото внимание и под звуците на любимата си класика My Way (Моят начин). Прегърна семейството си, пое нагоре по стълбите, помаха на публиката в „Арена Армеец“ и символично потегли към живота след спорта.

Емоциите избухнаха, после се стопиха в майската вечер.

Време е за изводи. Този път обаче няма да тананикаме погребален марш за българския спорт с банални опозиции като „преди и сега“. Нито ще броим титлите и наградите на един голям шампион.

Макар и съвсем неволно, без капка назидателност, Владимир Николов ни завеща простичък наръчник по човечност. Показа ни, че достойнството и успехът са на крачка разстояние, стига да следваме някои основни правила.

Няма истинска отплата без упорити и последователни усилия - ден след ден, постоянен стремеж към усъвършенстване в професията. В спорта това личи най-ясно, но важи и навсякъде другаде.

Човек може да забогатее и по честен начин, дори да се е родил в България. Владо игра волейбол къде ли не - от Люлин до Япония. Със сигурност добре помни символичния размер на първата си заплата. Вместо да мрънка, той предпочете да тренира.

Отношението на колегите винаги е показателно. За бенефиса пристигнаха някои от най-големите във волейбола, начело с актуалния европейски шампион Владимир Алекно. Окей, може би са приели поканата от любезност. Но когато понесоха Владо на ръце, всичко се изясни.

Добра кариера и здраво семейство са не просто съвместими, те вървят ръка за ръка. Целувката на Мая бе сред най-емоционалните мигове в залата. Тя разкри повече от милион интервюта.

Възпитанието е възможна мисия дори в ерата на умните технологии. Синовете Алекс и Мони спечелиха аплодисменти, като взеха участие в последния мач на баща си. Но далеч по-впечатляващо бе поведението им пред микрофоните.

„Играем много игри на компютъра, но тренираме волейбол по 4 пъти седмично. Гордеем се с татко и се надяваме да станем спортисти като него“. Можело, значи.

Уважението над егото. Ръкостискането и прегръдката между Николов и Пламен Константинов е идеалният пример. Като състезатели двамата не се харесваха (меко казано), вероятно и днес не са първи приятели. Но винаги се обединяваха от общата цел. Мъже, които с лекота напускат тесния кръг на обичта към самите себе си.

Днес е денят след бенефиса. Владо вероятно точно в този момент обсъжда с Мая следващите предизвикателства. А за нас това е ден за размисъл. Как да го направим по неговия начин. Или поне да се опитаме.

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените