След 1:1 с Кипър България има за какво да съжалява, но няма от какво да се срамува.
В мач, в който победата можеше да ни изстреля на няколко крачки от класиране на Европейско първенство, националите започнаха сковано. Заради слабия старт, превърнал се вече в традиция за нашите, пропиляхме първите 30 минути, допуснахме лековат гол и това се оказа фатално.
Впоследствие обаче изнесохме най-силния час игра за българския национален тим от доста време насам и заслужавахме да отбележим поне 3-4 попадения на досадния кипърски вратар Константинос Панаги.
След един доста бездушен и обезсърчаващ двубой срещу Норвегия преди месец, този път играчите на Петър Хубчев показаха точно това, което селекционерът иска да вижда - пълна мобилизация, раздаване по всяка точка от терена и нестихващо желание за победа.
Може да се ядосваме на някои неточности и наивни грешки, но от тези футболисти трудно можем да искаме повече. Отдавна не бяхме мачкали който и да е отбор така, а Кипър не е сред футболните джуджета и няма на какво отгоре да твърдим, че е слаб противник.
Просто понякога във футбола всичко е срещу теб. Вратарят на противника прави мача на живота си, а както каза Страхил Попов, топката се разхожда по голлинията и отказва да влезе. Съдията сякаш ти се подиграва и отказва да отсъди от очевидна по-очевидна дузпа, докато с всеки следващ пропуск раздразнението се превръща в отчаяние.
Но все пак, в предишните си четири мача от Лигата на нациите България имаше доста късмет, за да започне с три поредни победи и за да загуби само с 0:1 в Норвегия.
Да, може би гостуването на Кипър беше големият ни шанс да изпреварим норвежците и най-вероятно това равенство ще ни коства първото място в групата. Но все още е рано за обобщения. Няма толкова смисъл и да обвиняваме шведа Мохамед Ал-Хаким, който си затвори очите за двете дузпи преди да даде третата.
Сега важното е, че остава още един мач, домакинството на Словения в понеделник. Това е финал за първото място в групата, а шансовете ни не са за пренебрегване. Затова в този последен мач можем да направим само едно: да отидем на стадиона да подкрепим Петър Хубчев и играчите.
Те го заслужиха не защото са най-великият отбор на света, а защото дадоха всичко, което имат. Сега е време публиката да им се отблагодари.
