Сърбия и Албания успяха да завършат почти едно цяло полувреме, което си е неочаквано. Мнозина прогнозираха, че този мач изобщо няма да започне.
Но страстите, провокациите, националистичните изблици и омразата тлеят из Балканите от години, а футболът и срещите на зеления терен се оказват фитил, който лесно се пали и пъпли към бурето с барут.
Преди 5 дни на България - Хърватия се скандираше "Югославия" от родни фенове, а гостуващата агитка отвръщаше с "цигани". Българин извадил и знаме "Сърбе на върбе" - това вече е прекалено, освен ако не е бил хърватин под прикрите. Какво общо имаме ние със сърбо-хърватските отношения? Те водиха войни за земи, за история, за бъдеще. Но не с нас, а помежду си.
На следващата вечер Румъния и Унгария играха като на бойно поле, докато на трибуните в Букурещ се биха агитките. Имаше над 40 ранени, а арестуваните бяха два автобуса. Пак по етническо-политическо-исторически причини.
Всичко това е лесно обяснимо, но не и оправдано. Футболът от един век е заместител на войната, като дори именно по този начин се ражда и най-великият турнир в играта - световните първенства. Те са замислени и като начин да се събират на едно място врагове и да мерят сили с топката, в играта, а не с оръжие.
На Балканите футболът наистина е заместител на войната. А настроенията са твърде много, някои твърде объркани (като у нас например) и фитилът се пали твърде лесно.
