Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Честито! Но после да не ревете

Честито! Но после да не ревете

Желанието за промяна в българския футбол получи оглушителен шамар на конгреса на 15 март. Статуквото победи. Реформите се отлагат за неопределено време. Under progress, както се казва.

С хирургическа точност новият президент Георги Иванов събра гласовете, необходими му още на първи тур, за да спечели вота и да наследи Борислав Михайлов. За съжаление Димитър Бербатов и неговият екип играеха на терен, на който излизат за първи път. Или поне изглеждаше така. И в който старите управляващи, чийто продължител е Георги Иванов, са домакини.

Подобен тип избори се печелят много по-рано. И този път статуквото беше готово за това. То успя да изиграе своя основен опонент със всички средства на тази гадна, често политическа игра. С изборна подготовка, с изборни похвати по-рано, с медийното си влияние.

Избегна балотажа на предишния конгрес, където промяната беше много по-възможна, Михайлов отслабен, а страхът у мнозина бе изчезнал.

Но сега той се върна. При някои страх, при други някоя придобивка. Някои може да са гласували и по убеждение. Често страхът може да и такъв от промяната. Понякога тя боли. Понякога в началото е трудно. Понякога променя самия теб.

235 делегати избраха нещата да си продължат както си бяха. Всичко е точно. Говори се за някаква промяна, но половината Изпълком остава. Да си говорим честно - ако наистина тези хора имаха нужда от промяна, тя щеше да е започнала и да се случва. Но понеже всичко е точно, ще работим само по фините настройки.

На стадионите публиката е рехава, националният отбор брои победи над Гибралтар и Северна Македония за нещо значимо, съдиите приклякат при всеки удобен момент пред силния на деня, но всичко е точно.

Феновете недоволстват, но на кого му дреме за тях. Нали футболът е за делегатите? Извинявам се, грешка на езика. Но баш делегатите решават нещата. А хората, които продължават в някаква странна форма на Стокхолмски синдром да обичат футбола ни да се спасяват. Техният глас не е важен. Важен е гласът на делегатите. Държава в държавата.

Не е важно, че на всеки стадион хората освиркваха ръководството на БФС без значение на клубната принадлежност. Важно е, че това ще продължи независимо че Михайлов бе сменен от Иванов. Но това няма значение.

На конгреса отново се разпространи мантрата за демократично избрания предишен Изпълком и за лошите, които работят против футбола.

А той - аха-аха да тръгне към невидими висини. Но остава в тинята. И няма изгледи да мръдне от там още дълги години. Продължаваме подмяната на всички нива в държавата. Но когато един ден тези 235 делегати, дали гласа си за Георги Александров Иванов - Гонзо, видят докъде сме я докарали, да не реват. Те си го избраха. И самите те останаха.

Жалко и за големия мъжкар, който позволи да стане продължение на досегашното ръководство. Мислейки си, че всъщност ще поведе футбола в правилната посока. Дано черните ми мисли се окажат по-скоро плод на излишно безпокойство. Но надали.

 

Най-четените