Това е рубриката на Webcafe.bg и Shell „Бензин в кръвта".
В нея ви представяме интересни българи, които водят динамичен живот, пътуват много и обичат приключенията. Показваме ви също пленителни места, които можете да посетите само с едно или две зареждания на колата.
Кръстин Димитров a.k.a Кико е на 25 години, запален планинар и катерач, а от скоро и активен колоездач. Занимава се с екстремни спортове „активно" от началото на професионалното му развитие като рекламен мениджър на екстремното списание 360 градуса. В момента е бранд мениджър на RAM Bikes и определено се вижда накъде е насочил погледа си в момента.
Казва, че обича да излиза от комфортната си зона, за да види докъде стигат възможностите му. Стига да има и с кого да сподели бедстването, разбира се, защото сам определено не е гот. Любимият му начин за вдигане на адреналина в последните години е именно алпинизмът. А, последната му дестинация - Грузия.
Какво те запали по планинарството?
ДНК-то. Семейна черта ни е. Майка ми още от дете ме води по планините. За първи път ме качи на ски за Коледа на Семково, когато бях на 5. Мисля, че това е моментът, в който бе посято семето на любовта ми към планината. От тогава насам не съм пропускал удобна възможност да съм някъде навън сред природата. Като по-малък прекарвах доста време на село с баба, което ми позволи да придобия необходимия опит за оцеляване в селската пустош. А след това в ранните тинейджърски години започнахме да ходим и по преходи и по-дълги зимни ваканции с част от семейните ни приятели. Първите пътувания бяха наистина интересни, но в един момент започваш да губиш интерес когато всички около теб са с 30 години по-възрастни. Това обаче беше едно много добро начало. Възпитава в теб култура да свикнеш да ходиш в планината, да ти е приятно и да се запознаваш с нови хора.
След това с годините лека полека се приобщаваш към различни компании от приятели по интереси - с едни на дискотека, с други в планината и така... Но вече станаха над 7 години, откакто се занимавам наистина активно с планинарство. Сега като ми се отдаде възможност да отида някъде, дори и не се замислям - стягам раницата и потеглям.
Какво запали страстта ти по височините?
Ами в различните периоди от живота ми мисля, че бяха различни неща. Като по-малък постоянно мислех на кое дърво или скала да се покатеря. Как да отида там, където другите не могат. Впоследствие преоткрих спортното катерене чак в първи курс в университета. Тогава един приятел - Зандо, ме заведе за първи път в залата на НСА. Като влязохме замръзнах при вида на стената. Петнадесет метра не са никак малко, особено ако трябва да ги изкатериш сам, а не просто да се качиш в асансьора, както сме свикнали да правим всеки ден.
Така горе-долу започнаха премеждията ми в катерачната зала. В началото имаше известен страх предимно от таваните и по-малките хватки, но след известно време висене по стената започваш да свикваш доста бързо.
Няма да забравя обаче първото си катерене на скали във Враца - такъв страх май не бях брал никога до сега. Висях на 30 м на първа площадка, закачен на два болта в стената и кракът ми трепереше като телеграф, без да мога да го овладея, а на втората площадка беше още по-страшно защото знаех, че връщане назад няма. В такива ситуации трепериш, но после, като слезеш, си нов човек - умът ти е чист, няма нищо, нито един проблем, нито една грижа, за която да мислиш. Всичко излита.
В един момент това чувство, този глад за приключения започва да те кара да искаш повече и повече. Толкова започваш да свикваш с адреналина, че не можеш да избягаш от него. Просто гледаш как да задоволиш нуждата си от него и да се върнеш зареден с нови сили на работа. От това по-силна мотивация не знам дали има.
След това май започнах да си вярвам повече и вече бях по-склонен да пробвам по-опасни начинания с различен характер.
Така ли стана алпинист?
Ха-ха, ами аз още съм далеч от определението алпинист, но това със сигурност беше естественото продължение на любовта ми към планината и катеренето. В един момент, в който започнеш активно да ходиш из България, местата започват лека полека да се изчерпват. Все пак не сме Алпите, не сме Андите, не сме и Кавказ. В един момент искаш нещо повече, искаш на по-високо, повече адреналин. Искаш да видиш какви са възможностите ти.
Февруари месец бяхме в Румъния - Карпатите. Те са невероятни, въпреки че като височина не са по-високи от българските. Там най-високият им връх е 2800 м, но въпреки това не е за подценяване. Там релефът е много усоен на места. Докато катерихме към вторият по височина връх - Негойо, си спомням, че го видях в далечината и се зачудих накъде, по дяволите, сме тръгнали. Едва когато отидохме в подножието му разбрахме, че на този връх се качват по-малко от 10 души за цялата зима.
На връщане такава буря ни удари, че се радвахме, че успяхме да слезем живи. Изви виелица, започна да вали сняг, да духа много силен вятър. Започнахме да затъваме в дълбокия сняг. Маските ни замръзнаха и не виждахме нищо. После за късмет падна и мъгла, която на места беше толкова гъста, че видимостта стана не повече от половин метър.
В един момент, докато висяхме на ръба на скалата, осъзнахме колко са се влошили условията, а до хижата ни оставаше немалко път. Преходът е над 6 часа с цялата налична екипировка, която тежи близо 20 кг. Като слязохме долу, бяхме премръзнали, но щастливи. Добре че имахме GPS.
И всъщност точно това ти дава алпинизмът - възможността да преодоляваш трудностите и ситуациите, в които попадаш, докато си в планината. Тогава виждаш истинските си възможности, докато си на ръба. А като се качиш горе и видиш гледката - осъзнаваш, че всичко си е струвало.
Разкажи ни за последното си катерене или за най-запомнящото се.
Ами определено е това на Казбек (третият по височина връх в Грузия). Това ми е най-силното и най-прясно постижение засега. Там прекарахме три дни в базовия лагер - бивша метеостанция с потресаващо лоши условия. Спахме на дунапренени дюшеци на земята, докато се отвори „прозорец" да се качим. И като споменах прозорци - един от тези в стаята ни нямаше стъкло.
Хижарите бяха измислили хитро решение с едно парче найлон, което през нощта, когато се извиеше виелица, повече ни шумеше и пречеше да заспим, отколко да ни помагаше с нещо. То така или иначе си валеше сняг вътре и температурата беше около нулата, дори и когато навън грееше слънце. Самата сграда нямаше нито течаща вода, нито електричество и служеше по-скоро като заслон, отколкото като хижа.
За върха тръгнахме да катерим към 2 ч. след полунощ добре нахранени и отпочинали, с челниците, по тъмно, по пресния неотъпкан сняг. (Най-якият момент в цялото ходене!) Повървяхме около 3 часа, докато стигнем „черният кръст", където трябваше да се вържем с въжето и беше същинското прекосяване на ледника и зоната с каменопадите. След това на първото плато осеяно с цепнати навсякъде дойде и кислородната бариера, която започна да се усеща по-силно вече на 4200м. Отне ни общо 12 часа, за да се качим до горе като смело мога да кажа, че стигането беше доста наситено с емоции.
Последните петдесет метра до върха бяха с четиридесет и пет градусов наклон. Като секторът, в който няма скали, беше изцяло заледен. Там е лед, лед, лед, толкова дебел лед, че като си забия котките на обувките, едвам се задържат на двата предни зъба. Така изгубихме един час, докато се опитаме до го минем този участък, като в крайна сметка решихме, че е твърде опасно и се върнахме до изходната позиция. Тогава решението беше на ръба: „Правим ли го или не!?" Е , двоумиене не мисля, че имаше, и директно решихме да покорим върха през скалите. Там обаче имаше само две осигуровки (прусеци), които на 5000 м височина представете си как се амортизират - доста се зачудихме дали да ги използваме, но в крайна сметка имахме късмет.
Значи всичко мина успешно?
Да, но имаше един случай, в който доста се притеснихме. Цялата група, която бяхме предприели изкачването се състоеше от нас - двамата българи, един грузински водач с неговия клиент - филипинец и една група от четирима поляци, като техен гид беше една мацка, също полякиня. На 4700 метра височина тя ни водеше. Тъй като нямаше пъртина, тя водеше групата и отъпкваше снега. В един момент обаче просто изчезна в една цепка и тотално я изгубихме от поглед. Добре че беше вързана и партньорката й на въжето се „закотви" в снега. Това реално й спаси живота. Иначе директно си пропадаше надолу и ако се нарани, няма измъкване.
На нас ни отне 10 минути да я извадим, като в момента, в който я издърпахме, тя стана, изтупа се и продължи нагоре, все едно нищо не е било и това е най-нормалното нещо на света.
Разкажи някоя по-забавна история от последните ти пътувания.
Като се замисля, всяко едно пътуване ми носи страхотни емоции и истории. Не си спомням някога да не сме се сцепвали от смях, когато съм заедно с лудите ми приятели, които са рядка порода „коджета алпинисти".
На връщане от Казбек си спомням как се молехме да не умрем по пътя, защото шофьорът на нашето превозно средство - 20-годишен Ford Transit с изкуствено присадени седалки, които допринасят за допълнителния комфорт на цяло изживяване, беше решил да бъде най-бързата кола на пътя. Ама то пътят не беше пуста магистрала, а третокласен еднолентов път в планински проход.. И на всичкото отгоре - задръстен с тирове от опашките, които се образуват близо до границата с Русия (само на 15 км от селото). Освен това стадата с добитък, пресичащи шосето, явно са нещо обичайно до момента, в който се движиш с 80км/ч. към тях и няма огледи да се разминете без жертви, но със сигурност и със силни надувания на клаксона!
Няма да е лъжа, ако кажа, че имат сериозен проблем с шофирането и най-забавното е, че тъй като са супер религиозни (втората нация след арменците, които приемат християнството) и навсякъде, където видят църква, се кръстят като луди. В същото време и ние се кръстим, макар и да не сме от най-религиозните, защото като гледаме как шофьорът ни кара като луд, с резки маневри в тесни завои, говори по телефона, пуши цигара, обяснява се на човека до себе си, ние буквално залепваме за седалките отзад и се надявам 20-те икони закачени по таблото и тавана да пожалят и нашите грешни души. Така оцеляхме след още едно невероятно пътуване и още една сбъдната мечта. Дано и за напред да е все така.
