Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Герои на нашето време

"Останете гладни, останете глупави" - така описа формулата на успеха пред студентите от "Станфърд" Стийв Джобс.
"Останете гладни, останете глупави" - така описа формулата на успеха пред студентите от "Станфърд" Стийв Джобс.

Само 1218 деца се явиха на кандидат-студентския писмен изпит по журналистика в Софийския университет и писаха по темата „Героите на нашето време". (Аз сигурно съм се борила с повече конкуренция на първия си конкурс за репортерска работа, но от тогава доста вода изтече и професията силно девалвира.)

Та съм седнала днес да се чудя: дали поне едно от тези 1218 деца ще се сети, че то би могло да бъде героя на нашето време, и то в най-добрия смисъл? Или всички - по добра медийна BG-традиция - ще описват мутри, златки, корумпирани политици и чалгаджии? И също така се питам - за какво са тръгнали да стават журналисти? Кои герои ги интересуват и за какви хора си представят, че ще творят? Какви герои искат да станат?

За чий хикс?

Говорих си наскоро с колеги, повечето от които много добри журналисти дори според световните стандарти, но които са далеч по-непознати за днешните кандидат-студенти, напиращи към факултета на Софийския университет, от Ni Lo и другите Lai Na: за какво ви беше целият този зор? Да не си доспивате, да работите в събота и неделя, често да си прецаквате личния живот, да се излагате на всички възможни псувни на недоучили хора, които дори не са ви прочели статиите докрай, преди да ви пожелаят всички болести и нещастия на света и да ви напишат по една трагична биография?

Да ви обиждат политици, да ви се цупят богаташи, да ви презират колеги, които си осигуряват добър стандарт на живот с „нестандартни" доходи? Поне известни да бяхте станали. Или пък богати. Нито едно от двете.

Истината е, че на въпроса какво може да те задвижи днес, за да станеш герой в нашата професия - аз нямам отговор. Освен 42 - броят години, които навърших в петък. Работата е там, че също както в книгата на Дъглас Адамс малко сме позабравили въпроса, докато сме били впрегнали целия си хард-диск, за да сметне отговора.

Хората влизат в журналистическата професия по най-различни причини. Някои искат да станат известни. Всъщност - повечето. Но суетата има различни измерения. По-елементарният стремеж е да станеш „герой" на времето, като използваш други „герои". Като се свържеш с някой със зеленчуков прякор, депутатски или министерски статус или пък с прозвище като „Стоте Проститутки", който да ти плати пътя нагоре към славата и богатството.

На кръстопът

Пред младите журналисти се отварят два пътя. Единият е приятен и лъскав. И лек, лек - като лека жена. Интервюираш си златки, мутри, фолкаджийки и корумпирани политици в стил очерк за „Работническо дело". Ходиш си по коктейлчета, носиш си леопардовите десенчета или някакъв друг лукс за „десетки левове", докато се намери кой да те почерпи по-скъп. После му се отблагодаряваш, като ти го черпиш малко положително медийно присъствие. И се завърта един порочен валс, който накрая преминава в унизителен финансов кючек.

Другият път е тежък, мизерен, мъчителен и коства доста на черния и на белите дробове. Но за него трябва много характер. Всъщност - за да се практикува журналистическата професия в правилния й вид трябва преди всичко характер. Всичко друго може да се научи. (Е, и малко талант помага, но комбинацията „талант без характер" може да бъде дори по-пагубна от бездарието.)

Та този, по-гадният, небляскав, незабележим и тежък път изисква много четене и неспиращо самообразование, дори след като си вземеш дипломата от факултета. Болезнено любопитство и детективска изобретателност. Натрупвания, мислене, мъчително мислене. Имунизация срещу ласкателства и материални изкушения. („Никой няма да види как нашата партия сега ще ти подари това лаптопче и ще те вземе на това пътуване до Луната с министъра Х, бъди добро момиче, напиши това, от което имаме нужда. Омаскари ни опонентите.") Иска се и трудолюбие, постоянство, търпение и готовност да се обличаш цял живот от second hand.

За това ти се заплаща с вече споменатите псувни от описаните в статиите ти герои и от читателите; възможни чести уволнения, ако влезеш в драматичен сблъсък с рекламодатели и партии, заради чиито лидери носът на шефа ти е станал кафяв. Няколко развода, алкохолен проблем, пушаческа кашлица сутрин и скромно погребение преди да се пенсионираш. После - пълна забрава. Е, и да речем - няколко души, на които си помогнал да се преборят с несправедливост. Още няколко, които са научили нещо от текстовете ти или са получили вяра и надежда, за да продължат да се борят. Жалка работа...

В същото време колегите ти от бляскавата традиция ще доживеят приятни финансово осигурени старини по напълно безполезен начин. И ще те черпят по някоя цигара, когато си без работа. Като докато я пушиш, ще ти обясняват, че най-накрая трябва да пораснеш. Ще гледаш как разни какички тип „Мис Харманли" се правят на морални стожери от страниците на важни издания и си напъват пилешките провинциални мозъци, за да минат за оригинални и "куул". Как хора, които не знаят името на нито един министър на здравеопазването ще анализират здравната реформа. За тях е по-важно какво тяхно портретче ще пуснат до текста им, а не колко тъп и ненужен е този текст. И са готови винаги да ти обясняват, че им завиждаш на лъскавия успех.

Третият път

Та това са пътищата пред вас, мили 1218 деца, които днес писахте за „Героите на нашето време". Вие сте в идеална стартова позиция да смените матрицата и да станете положителни герои на своето време. Защото може да измислите и трети път. Да хванете мизерния и да го направите бляскав. Защото никакъв успех от социалистически тип, тарикатлъците и някои от вариантите на кариера-вагина (които се оказват все още доста разпространен в журналистическата професия), не може да ви даде това удоволствие от играта, което ви осигурява „правият път" в журналистиката. И всички, които го живеят, макар и в момента в лека немилост, се оживяват и изпълват със смисъл всеки път, когато им кажат да пораснат.

Но за тази цел, както казва Стийв Джобс - трябва да останете вечно гладни и вечно глупави. Гладни - в смисъл да не преяждате никога с ГМО-тата на изкушенията, които ще срещнете по пътя. И глупави - в смисъл никога да не решите, че сте научили всички тънки хитрички номерца, с които да си живеете леко и охолно. Да не загубите любопитството си към живота и вечната жажда да знаете още и още по всички теми, за които пишете. Защото бивши бунтари, превърнали се в мазен чичко или мазна леличка, но с претенции да са последни инстанции, са много грозна гледка.

   

Най-четените