Внук на един от откривателите на Панагюрското златно съкровище оспорва собствеността му. Павел Цветанков е завел иск в Софийския административен съд преди месец, с който - така да се каже - иска "нотариален акт" върху античните златни предмети, изкопани от дядо му и неговите братя през 1949 година в семейната нива.
Твърди, че държавата няма документ за собственост на находката, тя е случайна и е станала в частен имот, а не по време на археологически разкопки. А предците му били обезщетени с нещо като 5 работни заплати по онова време. Така че според него семейството му притежава съкровището, а не държавата.
На един магазинер да му хрумне това нещо - някак си можем да го понесем. Но се оказва, че недоволният наследник на братя Дейкови е... музикант. Човек на изкуството.
В същото време за него Панагюрското златно съкровище е просто килограми злато, които по съдебен път могат да станат негови и да му оправят краткия земен път.
Той не гледа на тях като на духовно наследство, свидетелство за древната история на региона, писмо от преди близо 2500 години, пренесено през пръстта. Дали са кюлчета или ритони и подноси - май на него му е все едно.
Разбира се, засега няма перспектива да се докопа до ценните предмети, защото по Закона за културното наследство те са публична държавна собственост, са казали от министерството на Вежди Рашидов. А и магисратите са отхвърлили иска му като несъстоятелен.
Какво искаш да го правиш това съкровище, Цветанков, че си тръгнал да се бориш по съдебен път за него? Навярно си чул, че златото на борсата поскъпва и ти е хрумнало да го претопиш на кюлчета и да го продадеш?
Или пък смяташ да отвориш бижутерски бизнес и да го превърнеш в синджирчета и обеци? Или си решил да си го сложиш зад витрината в секцията на апартамента си и жена ти да му бърше праха заедно с останалите сувенири в дома?
Или пък смяташ да го продадеш я на Лувъра, я на Британския музей за хубава сума, с която да си купиш някоя панелка. Хората се чудят как да си върнат заграбеното преди години историческо наследство обратно в родината. И ние се чудим същото - като например как да си вземем Четвороевангелието на цар Иван Александър от Лондон, ама няма как. А ти доброволно ще ходиш да им тикаш още в ръцете, та да се стичат по чужди музеи туристите, да не идват тук. Пък и това съкровище струва повече за България, защото е част от нейната история, във Франция и Англия то най-вероятно ще е по-скоро килограми злато.
Ако си въобразяваш, че можеш да организираш с него пътуваща изложба, от която да печелиш, много си се объркал. Ще ти трябва огромна застраховка, три охранителни фирми да те пазят, специална кола да те вози заедно със съдовете. Толкова много инвестиции ти трябват, че ще се откажеш бързо.
А ако решиш да минеш тънко и да возиш съкровището на семейната лада из градове и паланки, още след първия завой ще те пречакат бабаити, които не се съдят по съдилища и не молят културно за нищо, просто си го взимат. И за тях това ще са паници и кани, готови за шиткане, не исторически ценности. А после следите им ще се изгубят и ще си зачертаем цяла глава в историята, само защото на теб ти се приискал по-охолен живот.
А ти ще си останеш с единия документ за собственост, ще идеш да плачеш на същата тази държава, от която го взе. А тя ще има всички основания най-злорадо да ти си подсмихне: „Аз казах ли ти!? За какво ти беше на баир лозе и на гол тумбак - чифте пищови?"
Вероятно имаш някакви документални основания, намерил си пропуски в процедурата - пропуски от съвременна гледна точка - с която роднините ти са предали Панагюрското златно съкровище някога на държавата. И току виж си успял да спечелиш делото. Но струва ли си да се запишеш в историята като музиканта, който няма усещане за вечност, изкуство, духовност и памет, като търгаша, изнесъл едни от ценните ни исторически предмети, за да яде по две кебапчета повече на ден? Зарежи... Не си слагай този грях на душата.