2015-та беше музикална година.
Имаше и рок от старата школа, и повей на поп фолк изпод вишнево, пардон, палмово листо, пак от старата школа, ама онази Д(С)ругата. Имаше и концерт по желание, в който главните роли изпълниха здравен министър, финансов министър, историк и няколко други бивши, вече няма значение какви.
Като цяло доста песни се изпяха и тела се прекършиха - от коалиционния мюзикъл с "Ticking Bomb" на Aloe Blacc и AC/DC, с "Stiff Upper Lip", чак до „Назад, назад моме Калино", увертюра към неизбежния разпад на една обречена любов между банкер и по-голям банкер.
Затова за някои 2015-та звучи като тъжна балада. Доган се раздели с Местан, Радан Кънев с Петър Москов, Сидеров с имунитета си, Иван Искров с БНБ, доста хора с депозитите в КТБ...
Нещата са толкова мрачни и толкова необратими, че се сещаме за само една песен.
Но да не бъдем песимисти.
Някои останаха, например Меглена Кунева и Божидар Лукарски, което ни навява спомен за песента от "Оркестър без име". Нищо, че е зима.
Други хванаха пътя и то доста успешно, като Христо Бисеров, Галеви или Цветан Василев. Те са Wanted, dead or alive, или само така изглежда, ако анализираме склонността към кьорфишека на преследвачите им в прокурорски тоги.
Колкото до тях - според някои музикални критици химнът на държавните обвинители, подребрени в строга пирамида, трябва да е „Personal Jesus" на Depeche Mode, не само заради символичния християнски превод от гръцки език на онзи, дето стои на върха на пирамидата.
Някои ще говорят по телефона и рано или късно всички ще ги чуем, независимо дали са каки или батки.
Ще има нови "политически проекти" - къде вдясно, къде в други евроатлантически перспективи и ситуационни полета.
Затова да гледаме напред, все пак влизаме в новата 2016-та година.
