Този текст не биваше да съществува. Понякога е най-добре да замълчиш, когато думите ти са само периферна емоционална рефлексия на реална трагедия. Но дваж повече не биваше да го има ето този анонс за предстоящо довечера събитие, който си позволяваме да цитираме дословно и за който не ни се мълчи: „Гранде вече е в окървавения град и използва възможността да посети деца в болницата, ранени по време на нейния гиг* в Манчестър."
Някак си небрежно, с формална загриженост и характерния гротесков речник на посредствената журналистика, са отразени подробностите около концерта на Ариана Гранде в памет на жертвите. Ето ви още едно изречение, за да ви се догади окончателно: „Американската певица не забрави своите фенове в болницата и занесе подаръци на малките си почитатели, които в момента се възстановяват след атаката."
Не хвърляйте камъни по хлапачката-милионерка, тя се опитва да бъде адекватна, колкото и да й е сложно. Организира „гиг", с чиито средства да подпомогне семействата на пострадалите, което е благородно и някак си толкова олд скуул, че е почти идиотско. Така де, откъде би могла да знае, че в навечерието на събитието й мърлячите ще спретнат свой долен гиг в Лондон и цялата поп добрина и съпричастност да иде в канавката?
Простете сардоничната забележка, но жертвите на немузикални атентати ще имат ли свои концерт в памет?
Всъщност, колко точно ще се помни Манчестър, след като и Лондон стане история, потънала в мрака на поредния неизбежен следващ удар? Париж, Дортмунд, Стокхолм, Санкт Петербург, Истанбул, Ница, Брюксел. Изкушаваме се провокативно да сложим име и на незасегнат град, за да проверим обществената памет за трагедията, но не е необходимо. Тя е кратка и летлива, а всяко допълнително име в списъка на ужаса носи белега на пророчество.
Ние спряхме да помним. Дали поради придобита малформация на сетивата ни или заради вродената ни житейска защита да трием лошите спомени, но нищо от случващото се няма дълготраен ефект. Вече претръпнахме към траура, игнорираме го и това е едновременно нашата драма и спасение.
Когато нямаш памет, естествено, че не би могъл да почиташ и паметта на убитите. Но от друга страна колко всъщност ни е капацитетът на зверски спомени?
Подобно на смартфоните ни, за да се ъпгрейднем, трябва да изчистим памет. И ние несъзнателно го правим, изхвърляйки от хранилището на информация всичко, което ни попадне. И циклим, вместо да се развиваме.
Всеки следващ ужас идва като изненада, тъкмо когато се канехме да архивираме един конкретен с паметен концерт. Но не са ни виновни поп идолите и техните затрогващо-абсурдни изказвания за противодействие на страха. Те са продукт на същия бляскав всепроникващ декаданс, който дразни екстремистите, а ние сме между чука и наковалнята.
Да бъдем подвластни на вечната памет на тероризма и да станем мрачни и навъсени уроди като самите джихадисти или да сме весели дебилни непукисти, които лекуват обществените си травми с хитчета, клипчета и статуси? Къде ни е упътването какво да правим, като в този свят арианаграндетата и алахакбарите съществуват паралелно в желанието си да спечелят вниманието ни и да останат в паметта ни.
Медиите обръщат обстойно внимание и на двете и когато пътищата им се пресекат, се раждат новинарски изроди като цитирания по-горе.
И тук, след тези въпроси, на които никой еднократен текст не би могъл да отговори, камо ли пък този, се връщаме в началото. Гранде, която „вече е в окървавения" (пардон, един от окървавените) град/ове, суетнята около това да има ли сега концерт на живо или страхът ще ни надвие и неизбежността на следващото й хитово парче, което няма начин да не е тъжна балада за загубата. Ето ви актуалната ни мейнстрийм почит към страданието. Тъпа, жалка, но поне бързо забравима.
Може би отговорът на най-плашещите ни страхове е в самите нас. И той не включва единствено първичния зов за нова сегрегация, на който самите ние не си вярваме, а е в новото търсене на смисленото и съдържателното, което отдавна изоставихме в зрелищния културен бълвоч, който ни зари.
Ако не знаем кои сме ние, как тогава да имаме памет, включително за самите нас. Тероризмът ни атакува най-вече през отворения медиен канал (да, точно канал е думата), през който текат и всички останали помии. И единствения начин да не позволим на гадовете да ни „чистят" е да имаме самите ние хигиена на възприятията си. Дано не е твърде късно за това.
Липсата на истинска памет към жертвите не е младежка разсеяност, а старческата сенилност на западния свят. И адекватни изразни средства са ключови, ако искаме да оцелеем. Уви, нищо покрай отразяването на новия концерт на Ариана не е сред тях...
*Гиг (на англисйки gig) е жаргонна дума за концерт на живо.
