Сагата Брекзит най-накрая приключи... поне за момента.
Великобритания и Европейският съюз (ЕС) успяха да се договорят за Брекзит със сделка само дни преди изтичането на крайния срок. И то навръх Бъдни вечер - като подарък (или по-точно облекчение) след четири години и половина на тежки преговори и надлъгване.
Сега британският премиер Борис Джонсън в типичния за него стил промотира сделката като огромен успех в политически и дипломатически аспект. Тя обаче няма как да бъде считана за триумф, каквито и PR трикове да използва Джонсън.
Едва ли историята познава друго подобно споразумение за свободна търговия, което всъщност издига търговски и икономически бариери, вместо да ги премахва.
Разбира се, не става въпрос само за търговия и икономика. Издигането на нови прегради ще засегне по един или друг начин и личните свободи на милиони хора: от възможностите да пътуват, работят и учат до шанса дори да се влюбят в някого от друга държава. Вече всичко ще е различно.
Но британците сами си гласуваха за това, подведени от евтиния и наивен популизъм на хора като Найджъл Фарадж, Борис Джонсън, Майкъл Гоув и Доминик Къмингс, които вкараха страната си в една измислена националистическа илюзия, че Великобритания все още е "империята, където слънцето не залязва никога".
Само че империята вече не владее моретата както е било някога, кралицата не се казва Виктория, а настоящия век е 21-и.
Пълният хаос по границите заради блокадата от миналата седмица послужи като нагледно доказателство за уязвимостта на Великобритания. И набързо демонстрира на Джонсън по какъв катастрофален начин би могъл да изглежда Брекзит без сделка.
Факт е, че съвременните реалности в глобализирания свят налагат нуждата от равноправно многостранно сътрудничество и тесни съюзнически връзки. Няма друг начин за ефективно противодействие на транснационални предизвикателства като пандемията от COVID-19, климатичните промени, тероризмът, международната организирана престъпност, както и регионални и вътрешнодържавни конфликти, които със своята продължителност и безконтролност генерират несигурност далеч извън пределите си.
Всички подобни заплахи имат глобални измерения, действайки по асиметричен и нестандартен начин. Това означава, че справянето с тях не би могло да се случи чрез класическите инструменти на международните отношения и изолационистките, старомодни представи за национален суверенитет на Брекзит привържениците.
В тази връзка ЕС се явява като система, даваща достъп до богат набор инструменти за справяне с глобални предизвикателства и кризи, от които британците можеха да продължат да се възползват.
Да, Европейският съюз със сигурност не е перфектен и сам по себе си е изправен пред множество вътрешни и външни екзистенциални предизвикателства, но той бе най-добрият шанс за Великобритания да оказва осезаема тежест върху международната среда.
Текущата сделка обаче ще намали глобалното влияние на Лондон не само от гледна точка на британския национален интерес, но и по отношение на по-широките международни отговорности като една от най-богатите либерални демокрации в света.
Истински тъжното в цялата ситуация е, че Обединеното кралство и Европа винаги са споделяли общи ценности и идеали, а в момента Великобритания обръща гръб на всичко постигнато през последните над четири десетилетия.
Няколко поколения политици - от Харолд Уилсън до самия Борис Джонсън - са били водещ фактор в определянето на европейските политики и изобщо всичко случващо се на континента. Великобритания никога не е била просто един пасивен и вечно недоволен наблюдател на европейските процеси.
Сега Джонсън разпалено обяснява как сделката ще създаде условия за качествено нови по характер отношения, при които Лондон ще бъде в равнопоставена позиция спрямо Брюксел, а Европа ще трябва да се съобразява с британското законодателство така както британците са правили досега с европейското.
И това донякъде е вярно. Но все пак има една важна подробност, която вероятно убягва на Джонсън и Брекзит привържениците.
Европа винаги ще бъде в позицията на силата и няма как да бъде в равнопоставено положение спрямо Великобритания що се отнася до преговори и налагане на условия.
А причината е много проста: на Острова имат много по-голяма зависимост и нужда от достъп до 450-милионния европейски пазар, отколкото ЕС има от британския, който е седем пъти по-малък.
Това, за съжаление, ни подсказва и нещо друго - трябва да свикнем с мисълта, че от тук насетне ще се налага да гледаме на Великобритания не само през призмата на партньорството, но и през тази на конкуренцията и борбата за влияние.
А единственото, на което остава да се надяваме всички, е в близко бъдеще да видим едно ново управление в Лондон, което ще може да поправи увредените отношения с ЕС.
