Изкушаващо е да обявим близките на жертвите на "Дома на ужасите" в Ягода за основни съучастници и виновници за случвалото се там - наред с арестуваните.
Децата, внуците и роднините на възрастните хора са тези, които са ги оставили да гният в тези концлагери, връзвани, бити и упоявани. Те са тези, които не са се поинтересували какво се случва с близките им и не са ги извели от дупките, в които са били зарязани да умрат скотски.
Те са тези, които не са поискали да им осигурят по-прилични условия и възможност да запазят поне базово достойнство - своето и на близките си.
Така е. Човешки същества не бива да бъдат оставяни в такова състояние, и отговорност за това носи всеки съпричастен - и този, който плаща за "услугата", и този, който я предоставя.
Но не знаем със сигурност каква история носи всеки един от живите мъртви от "стаите под наем" в Ягода. Какви банални житейски драми или пък истински трагедии са ги довели до мръсните дюшеци и коланите за връзване.
••• Какво стана след като хората бяха изведени от "стаите под наем":
Не знаем защо на децата или роднините им не им пука за старците, но пък знаем какво е да си грижиш за човек с деменция или психично разстройство - каквито имат част от възрастните хора от Ягода. Както и какво правят децата и роднините, на които им пука.
От един момент нататък, особено при деменция, близките не са в състояние да се грижат сами у дома за човек в подобно състояние, или за да могат да го правят, трябва да напуснат работа и да посветят живота си на обгрижване на дементния - ако изобщо живеят под един покрив и не са например в София или чужбина.
Започват да търсят варианти - да наемат някой, който да поеме грижите, или да настанят близкия си в дом. Държавата осигурява някаква помощ - патронажни сестри или обществени - държавни или общински домове. Какво се предлага там е отделен въпрос, но заради по-приемливите такси листите на чакащи са сериозни.
Тук се появява и частният вариант и той струва поне 1500 лв. за хора с деменция, а може и двойно повече. Това обаче не го прави по дефиниция достатъчно хуманен, или поне не колкото близките им се иска. Най-малкото защото адекватната и осигуряваща достойнство грижа за хора с тежки увреждания е скъпа - с достатъчно санитари, сестри и дори лекари.
И така някой стига до там да се разтовари от баща си или дядо си в някой дом на ужасите за 1000 лв. Защото не знае къде го праща, защото не му пука, защото така е възпитан или защото цял живот е в лоши отношения с близкия си - няма как знаем.
Но понеже тези домове са чиста диващина и отдавна са част от обществените, а не единствено от персоналните и семейните взаимоотношения, е важно цялата тази счупена система да се поправи.
Съществуването на подобни места за изтезания е далеч отвъд личното - те казват, че през 2025 г. в България продължава да липсва базова гаранция за осигуряване на базови потребности. Че когато, независимо по каква причина, безпомощен човек е зарязан, той може да свърши като куче в каиши и филия хляб за вечеря. И едва ли като общество това ни харесва.
Акцията, при която двата дома в с. Ягода бяха затворени, както и продължаващите проверки, са част от този процес ако не на поправяне, то поне на показване на счупеното в системата.
Фактът, че те са незаконни, т.е. без лиценз - също. Макар и с огромно закъснение, от няколко години е в сила нова регулация, която указва на какви стандарти трябва да отговарят тези домове, за да могат да съществуват като такива - затова и копторите в Ягода са се отказали от лицензите си и са се преквалифицирали като "стаи под наем".
Плахият административен и регулаторен натиск обаче е само едната страна на процеса по бавно изплуване от тази нищета и сам по себе си не помага особено. Той просто ни навира в очите нещо, което отдавна знаем - състоянието на грижите за най-уязвимите възрастни, с най-тежки увреждания, продължава да е ужасяващо.
••• А и тръгваме от страховито дъно:
Дори и да не са криминални случаи като този в Ягода, най-вероятно по знайни и незнайни места насилието продължава под някаква форма.
Но за да има наистина лицеприятна промяна и преквалифициране на концлагерите в нормални места, трябва да приемем, че хуманната грижа за най-тежките случаи е най-скъпа. И да се замислим съгласни ли сме да прехвърляме немалка част от бремето ѝ върху семействата, включително и тези, които не могат да си я позволят.
Или бихме били съгласни държавата, общините и обществени фондове, финансирани с нашите данъци и вноски, да отделят повече пари, с които да спасят хиляди възрастни от домовете на ужасите. И нас от срама.
