Преизбирането на Атанас Атанасов за лидер на "Демократи за силна България" (ДСБ) едва ли може да се разглежда като кой знае каква изненада. На фона на отменената оставка на Корнелия Нинова в БСП и на безалтернативното преизбиране на Христо Иванов в "Да, България!", Атанасов е просто част от създалата се досадна тенденция.
Ако има нещо, което все пак успя да хване вниманието на конгреса на тъмносинята партия, това беше изказването на депутата Стоян Михалев, който в огнена реч се зае да громи "младите" в ДСБ - ход, който му спечели повече освирквания, отколкото одобрителни мнения.
Каква е тезата на Михалев? Промяната, която предлагат младите, всъщност ще тласне партията към ГЕРБ, като той дава за пример бивши активисти на ДСБ, които в един момент се оказаха на постове в партията на бившия премиер Бойко Борисов.
Според Михалев младите хора с нов полъх не струват толкова, колкото старите, по-консервативни ценности от основаването на партията. Или казано по-общо - младите, поне към момента, не могат да дадат на ДСБ и на политиката нищо по-съществено от това, което може да даде сегашният лидер ген. Атанас Атанасов.
Дори да оставим настрана комсомолския патос в речта на Стоян Михалев и назидателния тон "Вие ли мен ще ме учите", е меко казано спорна самата идея, че трябва да се даде още един шанс на старите лидери, тъй като алтернативата на новите е да се изпрати дясното към ГЕРБ.
Спорна е не само защото електоратът на ДСБ за последните 10 години значително се е свил, а защото у нас има цялостен проблем с политическите партии и техните лидери - те просто изглеждат изчерпани и неспособни на нещо ново и значимо.
Тук не става въпрос само за партията на Иван Костов, дето вече от близо 10 години не ѝ председател, а за всички политически сили от т.нар. "дясно" - не само ДБ и дори формациите от бившия Реформаторски блок, но също така и ГЕРБ. За нуждата от промени в лявото пък е говорено вече толкова много, че темата взе да става банална.
Последните парламентарни избори го доказаха - победител стана една нова партия, за която не знаехме нито какви кадри има, нито какви точно политики ще предложи.
"Продължаваме промяната" обаче спечелиха с това, че на общия фон на партии, борещи се срещу някого, те бяха формация, която се бореше "за" нещо. И фактът, че това нещо беше по-неясно и от съдържанието на кренвиршите през 90-те, не попречи с нищо на Кирил Петков и Асен Василев да спечелят най-голямо представителство в парламента.
Причината за това е, че всички останали политически сили, които се изявяваха през миналата година в Народното събрание, в един момент се оказаха изхабени откъм нови идеи. Да, това е нещо разбираемо, предвид факта че три пъти ходихме на парламентарни избори през 2021 г., но извиненията не променят крайния резултат.
Политиката у нас е пълна с морално изхабени и неспособни на истинска промяна лидери. И най-логичното нещо е те да отстъпят място на следващото поколение.
ГЕРБ са изпаднали в пълна политическа изолация, в която в момента разчитат най-вече на провалите на управляващите, а не толкова на това, че могат да предложат по-добра алтернатива. Проблемът при тях обаче е, че умората от Бойко Борисов и неговия маниер на управление е достатъчно голяма, че да държи партията на сух док още доста дълго време.
В БСП нещата се случват "по течението" открай време насам, а левите идеи са сведени до това, че от партията обещават някакви "безплатни" неща на избирателите.
"Има такъв народ" загуби революционната инерция, с която щеше да наказва политическия елит, което доведе до това партията да няма ясно лице и ясни позиции. И или ще ги намери тепърва, или скоро ще си замине като полъх на вятъра от политическата сцена у нас.
Колкото до партиите от "Демократична България", разочарованието от тях едва ли ще изчезне толкова лесно, колкото те сами мислят. Тяхната неспособност да преведат идеите си на достъпен за по-широкия кръг от избиратели език беше проблем и преди, продължава да е проблем и сега.
ДБ така и не успяват да излязат от няколкото си удобни тематични полета като съдебната реформа и дигитализацията, а сега претендират, че със същите лидери вече ще постигнат целите си.
Същевременно с това пък твърдите партийни ядра са продължават да стискат лидерите си като свещен факел, без който самите формации не могат да съществуват. А по-лошото е, че може и да са прави за това последното.
Възмутената реч на Стоян Михалев е точно това - притискане към старото, защото то е сигурно. Защото то няма да размъти много водата и да разклати кочинката. Разбира се, всичко това е прикрито под идеите за запазване на ценностите и борба срещу "упадъчното влияние", което носят новите.
Тук идва обаче въпросът - нима тогава тук можем да говорим за истински партии? Ако една политическа организация не поддържа активен вътрешен дебат за това какво се случва в страната и как нещата могат да се подобрят, то въобще може ли да говорим за партия? Или по-скоро това са едни чисто лидерски организации от водач и неговите послушници и ревностни зилоти.
Защото в този случай се изправяме пред един истински проблем за цялата ни партийна система - средата постоянно се променя, но партиите, на които разчитаме да се състезават за това как по-добре ще се управлява държавата, са се вкопчили в добре познатото, отказвайки да сменят каквото и да е.
Такава система е изродена и не позволява натрупването на традиции в политическите сили, генерирайки вечно нови и нови "лидерски" алтернативи със собствени формации, които набират сила, докосват се до властта, а след това изгарят в забвение.
Затова и на политиката у нас ѝ трябва нов подход, в който партиите са достатъчно силни, че да преживеят и да оцелеят смяната на лидера си.
Най-малкото една такава промяна може дори да доведе до постепенното изоставяне на политическите подлизурковци, които гравитират около лидери и председатели като мухи около мед.
Но извън това е просто крайно време политиката да се върне в полето на идеите и визиите и да загърби чисто личностните претенции на вечните водачи.
И е крайно време старите и уморени лидери да си ходят. Те вече доказаха, че времето им отдавна е изтекло.
