Да се коментира текущата ситуация в Близкия изток не е лесна работа. Събитията се случват толкова бързо и начесто, че докато излезе текстът, вече може да всичко да се е обърнало на 180 градуса.
Така че започвам с уточнението, че последните събития са преждевременното напускане на американския президент Доналд Тръмп от срещата на върха на страните от Г-7 в Канада.
Той се прибра във Вашингтон, за да работи по евентуално примирие между Израел и Иран, като преди това предупреди гражданите на Техеран да се евакуират от столицата. Ако това послание не е било достатъчно, то междувременно стана ясно, че към конфликтния регион пътуват два американски ядрени самолетоносача и 30 танкера за въздушно презареждане на изтребители.
Очевидно Доналд Тръмп показва намерение да включи САЩ в израелската военна кампания срещу Иран, ако режимът в Техеран не вдигне бялото знаме и не приеме американските условия по преговорите за ядреното споразумение.
Познавайки стилa му на правене на "сделки" досега, много вероятно е тези условия вече съвсем да са орязани на фона на израелската ефективност при избиване на ирански висши военни и ядрени учени и унищожаване на иранска енергийна и военна инфраструктура.
Можем единствено и само да спекулираме дали израелската превантивна атака от 13 юни, довела до продължаващата размяна на въздушни с Иран в момента, е по някакъв начин координирана с Вашингтон. Факт е обаче, че бъдещето на преговорите със сигурност ще се определи от развитието на конфликта в следващите дни, вероятно дори часове.
И тук вече на преден план излизат твърде много неизвестни.
Една от тях е способността на Израел да води продължителни конвенционални военни кампании. Не е случайно, че в своята история досега страната не е водила конвенционална война с друга държава за повече от две седмици.
Няколко са основните стълбове на израелската политика на сигурност, които повече или по-малко са в сила от създаването на държавата през 1948 г.:
- пълно военно, икономическо, технологично и социално превъзходство пред всички останали в региона;
- скоростни военни операции и превантивни удари, които да водят до бързи и безапелационни победи. Това е наложително, тъй като Израел е страна с малко население, уязвима територия и липса на ресурси за водене на продължителна война с една или повече по-големи държави;
- кумулативно възпиране - дългосрочна стратегия за честа демонстрация на сила. Технологичното превъзходство, военният капацитет и наличието на ядрено оръжие трябва да създадат усещането у всички потенциални противници, че всяка заплаха ще посрещне непропорционално тежък отговор на огромна цена;
- задължителна подкрепа от някоя световна сила. Историческите обстоятелства са наложили САЩ да бъдат почти винаги зад гърба на Израел;
- сигурността се проектира извън собствените граници - страната е географски уязвима и затова израелската държава винаги се е стремяла да осъществява пряк или косвен контрол върху други територии, често без съобразяване с международната общност. Оттук идва окупацията на Голанските възвишения, отхвърлянето на Хизбула от Южен Ливан, строежът на незаконни селища на Западния бряг и продължаващото абсолютно морално бедствие в Газа.
Основна слабост на тези стълбове е предсказуемост в условията на конфликти и липса на стратегическа гъвкавост в определянето на външната политика.
Хамас се опитаха да се възползват от тази слабост при терористичната атака от 7 октомври 2023 г., но подцениха възможностите на един човек с доказан гений в способността си да използва военни конфликти за извличане на политически и лични дивиденти.
Израелският премиер Бенямин Нетаняху много вероятно в най-добрия случай щеше да е политически труп досега или пък в затвора заради редица активни обвинения в корупция. Атаката на Хамас обаче му даде възможност да отприщи процеси, които обърнаха с главата надолу баланса на силите в Близкия изток.
Нетаняху (и неговите радикални партньори в коалиционното правителство) рискува и използва армията и неограничената креативност на разузнавателните служби, за да премине в безпрецедентна за Израел офанзива.
Резултатът е, че повечето ирански протежета, които пряко заплашваха страната, вече не са сериозна опасност. Това важи най-вече за Хамас и Хизбула, докато падането на режима на Башар Асад в Дамаск направи така, че в момента израелските изтребители да използват като магистрала до Ирак сирийското въздушно пространство.
Преговорите на САЩ с Иран пък зациклиха и това отвори напълно нова възможност за Нетаняху да се разправи с архиврага. С режима, който над три десетилетия гради своята "ос на съпротивата" буквално до границата на Израел. Само че залогът вече е твърде голям.
Премиерът няма няма зад гърба си широка обществено-политическа подкрепа, като цялото общество в Израел е остро разделено през последната година. Въпреки това Нетаняху постави всички в ситуация, при която да нямат друг избор, освен война.
Самият той изглежда уверен, но реалността е, че е безкрайно уязвим. Израел няма да има възможност още дълго да поддържа същото темпо срещу Иран, ако американците не се включат скоро или самото иранско правителство не се огъне съвсем. Да, през последните повече от две години израелската армия не е спирала да действа и показа недвусмислено, че може да води продължителни военни конфликти, при това едновременно на няколко фронта.
Само че те са асиметрични, срещу недържавни актьори и със съвсем различен мащаб. Конфликт с 90-милионен Иран носи друг интензитет и изисква много повече ресурси. Това е видимо по почти денонощната работа, която трябва да изпълнява противовъздушната отбрана на Израел.
Колкото и щети да понесе режимът, който в момента повече прилича на колос на глинени крака, той продължава да има значително повече капацитет да понася удари.
Tel Aviv, not Gaza. pic.twitter.com/yb8YjbhEXF
— Clash Report (@clashreport) June 17, 2025
Ключово ще бъде какво решение ще вземе Тръмп, ако режимът продължи да упорства. Важно е да се спомене все пак, че Нетаняху и Тръмп имат разминавания по отношение на Иран - израелският премиер от години иска пълно ликвидиране на иранската ядрена програма, докато американските екипи до миналата седмица водиха преговори с Иран за ограничаването ѝ само за цивилни цели.
Не се знае дали позициите на Тръмп и Нетаняху вече са се изравнили. В такъв случай във Вашингтон много внимателно ще трябват да преценят дали имат готовността да подкрепят на 100% Израел във военната кампания.
Израел вече достигна предела за нанасяне на по-сериозни щети на иранската ядрена програма без да са пратени войски на терен. Единствения оставащ вариант за окончателно ликвидиране на ядрените инсталации, вкопани в дълбоки подземни комплекси, е чрез снаряди, каквито имат американските сили.
Не е ясно и дали в Техеран вече не са се убедили със сигурност, че имат нужда от ядрено оръжие като единствена гаранция за сигурност, ако вземем за верни досегашните им претенции, че ще използват атомната енергия само за мирни цели.
Оттук вече идва и въпросителната дали Нетаняху и Тръмп имат готовността да отидат още по-далеч и да провокират падане на режима, което само по себе има още по-непредсказуеми последици, включително ефект на доминото и пълен хаос в държави от региона, където големи части от населението имат политическа или религиозна обвързаност с режима на аятоласите.
В момента буквално всички сценарии за възможни, включително най-негативните.
Ясно е само, че Нетаняху е влязъл all-in. Или ще се превърне в национален герой, или рано или късно ще има съдбата на лидерите, които са поставяли своите политически интереси над всичко останало.
