Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Търсят се/предлагат се трагедии

Медиите ли учат хората да консумират лоши новини, или хората сами ги търсят, а медиите отговарят на търсенето Снимка: БГНЕС
Медиите ли учат хората да консумират лоши новини, или хората сами ги търсят, а медиите отговарят на търсенето

"Класната на момичето, загинало при катастрофа..."

Прочитам пак заглавието, да не би да съм се объркал. Не съм. Репортери, колеги, са изнамерили и класната. Вече е било записано, излъчено и ъплоуднато страданието на бащи и майки, родителите на шофьора също са изразили съжаления пред микрофоните. Очевидно е ред и на класната.

Логика в това да интервюираш нечий учител виждам около хубави новини - например че ученик е спечелил олимпиада по математика или е станал член на "Менса" на 12.

Когато едно момиче е загубило преждевременно живота си при катастрофа на пътя, какво може да каже класната по въпроса? Или, по-точно, какво се очаква - "Много добро момиче беше...", "Отлична ученичка...". А една сълза може ли? Дайте да повторим, че операторът не успя да я хване.

Очаква се страдание, защото публиката го иска. Или да не го иска съзнателно, пак ще го изконсумира, когато ѝ бъде предложено.

Колежката Мануела Геренова преди дни справедливо се възмути от репортерите, които тикат микрофона на почернени родители, загубили преди часове детето, отглеждали 18-20-25 години, за да ги питат "Как се чувствате?".

Все едно не могат да се досетят как. Цветя и рози е положението, колеги. Ама върху гроб.

Причината аз да пиша това е, че когато се говори по темата за неуместните репортажи и въпроси след трагедия (най-често на пътя) често се пропускат някои моменти. А все пак, като човек, който с микрофон в ръка, стърчащ до оператор зиме и лете, съм отразил немалко подобни инциденти, имам някаква идея защо и как се случва това, което гледаме.

Възмущението на публиката е оправдано, абсолютно. В следващия момент обаче идва въпросът: "Защо го гледате/четете?".

Не го гледаме/четем! Напротив, гледате, гледате...

От конкретната катастрофа насам в топ 5 на най-отваряните материали в сайта на една от големите телевизии всеки ден стоят по три материала за същата катастрофа. Същото се повтаря - в различни медии - през няколко седмици или месеци при различни трагедии на пътя.

Разбирате ли сега защо се предлага подобно съдържание? Търсенето, предлагането...

Това, което в човешки план е трагедия, в новинарски е чисто и просто новина. То трябва да бъде съобщено. И тъй като медиите са бизнес, новината е стока. Колкото повече интерес има към нея, толкова по-добре.

Така се появяват follow-up (последващи) репортажи - интервю с експерт, майка, баща, брат, свидетел, класната, познат на шофьора от предучилищната...

Всяко едно подобно събитие и последвалият интерес подсилват спиралата на насилие на екрана, бил той телевизионен, на монитор или смартфон. Малко като с яйцето и кокошката е - медиите ли учат хората да консумират такива лоши новини, или пък хората търсят такива лоши новини, а медиите отговарят на търсенето.

В ситуации на неуместни въпроси към страдащи близки обидите на публиката се насочват основно към репортерите ("Как можа да зададеш такъв въпрос, бе?"), което също не е напълно справедливо. Редакторите са тези, които изискват или най-малкото одобряват дали един репортаж да бъде направен.

А когато публиката иска страдание и зрелища, да откажеш на редактор не е добра идея за кариерно развитие. Все ще се намери кой да я свърши вместо теб - я някой стажант, я някой надъхан млад репортер, бързо успял да счупи моралния си компас, че да може да си върши работата безпристрастно и ефективно във всяка ситуация.

В главата ми се е забил спомена за репортаж, който съм правил в Пловдив преди години. Предлагахме го на различни медии (бях кореспондент, в страната има такива, които работят за няколко телевизии едновременно). Не помня темата, знам, че отново имаше някаква лична трагедия. Помня само аргументацията да ни откажат готовия запис.

- Има ли плачещи? (бел. автор: в репортажа)

- Няма.

- Не го искаме.

Нещо в този дух.

Редакторите също са в пипкава ситуация, особено на онези места, където винаги се води състезание с "конкуренцията". Това е начин на мислене - трябва да сме първи (с интервюто с майката, бащата, класната), иначе конкуренцията ще ни изпревари и тогава лошо.

А, както споменах по-горе, медиите все пак са бизнес, а новините не са изключение. Всеки гони я рейтинг, я трафик. От това зависят рекламодателите, от това зависи хлябът.

Ще кажете "Стига си ги оправдавал!", а аз ще отвърна, че не оправдавам никого. Разяснявам какво се случва отвъд онова, което зрителите виждат на екрана, и защо. Нещата са такива, каквито са.

Нещо повече, България не е някакво изключение. Подобен подход към трагедиите се случва на твърде много места по света и едва ли някой е намерил решението. Ние, съжалявам, ако нечия национална гордост бъде засегната, също няма да можем да го решим.

Защото тръгне ли се с пръчката към медиите, няма да е за подобни теми, а за много други и по-неудобни. Ще последва падане в онази класация за свобода на словото, за която тъй зорко следим колко ниско сме (и сякаш ни се иска да сме ниско, че да можем да цъкаме с език и да се оплакваме от още нещо).

А може би решението чисто и просто е зрителите и читателите у нас да се насочат в друга посока. Да започнат така лакомо да консумират и съдържание за култура, изкуство, да бъдат привлечени от добрите новини по начина, по който ги привличат лошите.

Това съдържание да носи рейтинг и трафик, не онова, което те оставя с лош вкус в устата.

Тогава и предлагането ще реагира. Но стига съм фантазирал...

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените