Представете си, че годината е 2010-а и някак си успявате да наблюдавате отстрани час по "Човек и общество". Разбира се, името на занятието може и да не е точно същото, но за сметка на това случващото се по време на часа е до болка предвидимо.
Предните чинове се опитват да слушат внимателно, докато на последните тече оспорвана партия белот. В крайна сметка и двете групи от класа не разбират нищо от урока.
Годината е 2020-а и вече няма смисъл да си фантазираме, защото виждаме какво се случва - гневни млади хора изпълват площадите с разнообразни лозунги. Те са категорични, че се стремят към оставка на това правителство и трайна промяна на статуквото и повечето от тях са напълно наясно за какво настояват.
Скептици обаче се опитват да ги уязвят, като казват, че исканията им са неясни и нелогични.
Само че тези обвинения до голяма степен са напразни, а обвинителите пропускат нещо много важно - младежите всъщност нямат никаква вина.
Неразбирането по въпроси като как се свиква Велико народно събрание или кога най-рано биха били предсрочните парламентарни избори не е първият, нито ще бъде последният пример, че българската образователна система не се справя в това да подготви адекватни български граждани с адекватни граждански познания.
Животът навън - политически, обществен и икономически - остава някъде там, далеч извън стените на българското училище, а опитите да се приближи и дори да влезе между тези стени са твърде малко.
Дванадесетте години зад чина са изпълнени със скучни и не толкова скучни занятия, но и в двата случая зеят дълбоки пробойни, които се усещат все по-силно с всеки следващ трус в обществото. Протестите и масовото недоволство, които текат в момента, само действат като лупа, която увеличава този проблем и го прави по-видим.
Прехвърлянето на вината като горещ картоф пък не може да бъде дълготрайно решение. Родителите обвиняват училището, училището сочи с пръст родителите или МОН, а всички вкупом упрекват незнаещите. Само че незнаещите - и по-млади, и по-възрастни - точно този път не носят отговорност.
Просто образователната система е все по-неадекватна на фона на съвременния живот.
Докато текат разгорещени дискусии дали учебната година трябва да започне присъствено, или е най-добре да сме предпазливи и да работим в посока дигитализация на образованието, става ясно, че първо се налага да проведем сериозни реформи във въпросното образование.
Учебната година може да започне в класните стаи или отново да постави учениците пред екраните на умните им устройства и това е изключително важен въпрос. Но също толкова важно е да се запитаме какво ще предаде на възпитаниците си учителят, който, нека не се лъжем, кара дословно по разписаната от образователното министерство програма.
Колко ученици завършват с умението да сметнат данъците си и годишния лихвен процент на кредитите си, без да са отличниците на класа по математика? Колко от тях познават гражданските си права и отговорности и имат поне основна представа как функционира държавният апарат? Броят и в двата случая вероятно е обезпокоително малък.
Вместо това младежите са натоварени с купища сухи познания и нула информация за "нещата от живота".
Затова ако решите да ги сочите с пръст, че са незапознати - помислете, преди да обвинявате.
В крайна сметка не те са си избрали образованието им да се състои от куп теория, малко практика и (почти) никакви знания за собствената си държава, с което да не могат да защитават обществената си позиция.
