Футболистите не взимат, колкото си мислите. Понякога и те не знаят точно колко

Когато футболистите застанат пред микрофоните и камерите на журналистите, за да подпишат договора си, те се разписват на празни „хвърчащи“ листа, понякога и на маймуница, но зад тези бели страници стоят стотици имейли, десетки телефонни обаждания и преговори на живо.

Понякога, медиите опростяваме тези процеси и съобщаваме, че еди кой си играч е преминал в еди кой си отбор срещу сумата, например, от 10 милиона евро и ще подпише петгодишен договор, според който ще получава по три милиона на година. Но, всъщност, всичко е много по-сложно и включва редица сметки и клаузи.

Наскоро, спортният адвокат Даниел Гий издаде книгата „Done Deal“, в която предговорът е написан от Джанлука Виали. В книгата си Гий разкрива тайните зад трансферите, заплатите и сделките, които клубовете правят помежду си и с играчите.

Футболистите, почти винаги, се купуват на по няколко транша и, почти никога, цената им не е фиксирана

Във Висшата лига, например, схемата работи така – 50% от трансферната сума се превежда веднага, а след това се доплащат останалите 50 в рамките на година – на равни части от по 25% на всеки шест месеца. Идеята е клубовете да не бъдат натоварвани допълнително във времена, в които всеки е застрашен да попадне под ударите на Финансовия феърплей.

Когато Ливърпул продаде Филипе Коутиньо на Барселона, получи веднага едва 20,5 милиона паунда и никой не знаеше точно колко ще струва бразилецът. Според различни клаузи, които са конфиденциални, цената на Коутиньо можеше да скочи до 146 млн. паунда, но засега Ливърпул е получил около 120 млн. паунда.

Защо се получава така?

Има множество фактори, които влияят на цената на един футболист. Ето няколко примера:

- Мястото, на което завършват отборите (както продаващият, така и купуващият) в крайното класиране;

- Постижения на новия отбор: титли, промоция, изпадане, оставане;

- Постижения на играча в новия отбор: брой вкарани голове и асистенции, колко мача е изиграл за клуба и националния отбор, лични награди (като спечелване на „Златната топка“, например);

За третата клауза е ясно, но първите две са много интересни. Например, трансферът на Наби Кейта от РБ Лайпциг в Ливърпул се оскъпи от 48 млн. паунда на 52,7 млн. заради клауза дали германският тим ще завърши в Топ 7 в Бундеслигата или по-надолу. В крайна сметка, Лайпциг приключи сезона шести в класирането.

Бонуси, които играчите получават

С бонусите на футболистите също невинаги е лесно за разбиране. Например, има една клауза, наречена „лоялен бонус“, която играчите получават, ако останат в клуба за по-дълго. В случая с Коутиньо, той трябваше да получи 13 милиона евро за трите си години в Ливърпул. Накрая, беше готов дори да се откаже от бонуса, само и само, да бъде продаден в Барса през януари 2018 г.

Този бонус обаче също не се получава наведнъж. Части от него, например 25%, се получават след края на всеки пълен сезон и се изплащат чак през септември – когато трансферният прозорец вече е затворил. В Уест Хем обаче се почувстваха измамени, когато през септември 2017-а Димитри Пайет получи част от този бонус, но след това пожела да напусне и го направи през зимата.

А понякога ситуацията става още по-налудничава. Клубът иска да се отърве от даден футболист, но той не желае да напуска или не може да му се намери купувач. В резултат на това, той продължава да получава пари по клаузата „лоялност“.

Отборите все по-рядко плащат фиксирана заплата

Може и да Ви звучи налудничаво, но заплатите във футбола вървят надолу. Поне фиксираните. Но в договорите на всеки играч вече има залегнали десетки клаузи, с които той да си докарва допълнително отгоре.

Например – да кажем, че за играч, се знае, че получава по 50 000 на седмица. Те обаче, най-често, са разделени така – 35 000 фиксирана заплата и 15 000, ако започне като титуляр и изкара повече от час на терена. Възможно е да са му обещани още 15 000 при победа и още 3000 при различни индивидуални постижения в мача. Така, един и същи футболист една седмица може да получи 35 000, а следващата – почти 70 000, т.е. двойно.

Подобни бонуси изглеждат все по-логични и по-добре приети във футбола. Ето някои от тях:

- За изиграни мачове. Заплатата на даден футболист може да скача с, да кажем, по 1 500 паунда/мач, на различна кота двубои – 25, 50, 75, 100, 125, 150 и т.н.

- Голове и асистенции. Тези клаузи вече не се предлагат от част от водещите отбори, защото водят до егоизъм. Но и на много места все още съществуват и достигат до 20 000 паунда на гол. А с всеки следващ парите се увеличават още повече.

- За суха мрежа. Въпреки че е доста по-трудно да не допуснеш, отколкото да вкараш гол, работата на вратарите се оценява много по-ниско – до около 5000 за „нула“.

- Както има бонуси, така има и наказателни клаузи. Например, когато някой отбор изпадне, футболистите му може да са изправени пред угрозата заплатите им да бъдат намалени с до 50%.

Освобождаващи клаузи и „свободното“ им интерпретиране


През лятото на 2013 година Арсенал разбра много добре, че клаузите за освобождаване не бива да се приемат буквално. Тогава Арсен Венгер предложи 40 милиона паунда + 1 паунд на Ливърпул за Луис Суарес, чиято клауза бе именно 40 млн. „Червените“ отнесоха въпроса до Футболната асоциация и Асоциацията на футболистите и те взеха страната на мърсисайдци заради проявено неспортсменство и липса на уважение от „артилеристите“.

В края, Суарес остана в Ливърпул, въпреки че Венгер след това каза, че самият нападател е дал съгласието си за трансфера. Впоследствие, Суарес замина за Барселона през лятото на 2014-а срещу малко над 81 милиона евро.

И като заговорихме за Ла лига, испанският елит е един то най-стриктните, когато става дума за освобождаващи клаузи. Там всеки играч е задължен да има такава в договора си и тя да бъде официално оповестена от клуба.

Когато дойде време тази клауза да бъде платена, тя не се плаща от купуващия отбор, а от самия играч. Поне на документи. Разбира се, парите идват от новия отбор, но през сметката на играча. Такъв беше случаят и при трансфера на Неймар от Барселона в Пари Сен Жермен. Бразилецът трябваше да се откупи в сделка, одобрена от Ла лига, но, всъщност, парите дойдоха от катарските собственици на парижкия гранд.

Сделки за наем и особеностите им

Тези сделки са по-редки, когато става въпрос за големите отбори, но и при тях се използват все по-често. Това е сделка, от която и двата отбора печелят, а футболистът получава шанс за изява в нов тим, който го иска повече от настоящия му.

Преди години Манчестър Юнайтед пробва един такъв „звезден“ наем. През сезон 2014/15 „червените дяволи“ платиха цели 10 милиона евро на Монако, за да вземат Радамел Фалкао под наем за една година. Периодът под наем на колумбиеца на „Олд Трафорд“ се оказа пълно фиаско и завърши с четири гола в 29 мача. А Юнайтед му плащаше и солидна заплата – по 250 хиляди паунда на седмица, поне според британските медии. Кой знае колко точно е била тя, имайки предвид всички клаузи, за които говорихме досега.

Има и още един странен аспект при отдаването на футболист под наем. Често отдаващите под наем отбори включват клауза, че играчът не може да играе за новия си тим, когато двата се срещнат. Или може, но срещу определена сума. Така, например, Атлетико Мадрид трябваше да плати 5 милиона паунда на Челси, за да включи в състава си Тибо Куртоа.

„Дюшекчиите“ отказаха да платят. От УЕФА прегледаха договора и анулираха клаузата, защото оказвала влияние върху силата на противника. В крайна сметка, Куртоа игра и в двата мача срещу Челси в Шампионската лига през сезон 2013/14, Атлетико не плати нищо и отстрани „сините“ след 0:0 в Мадрид и 3:1 в Лондон.

Това е интересният свят на парите и трансферните игри във футбола. Никога нищо не е точно така, както изглежда. Затова винаги четете с едно наум.

Новините

Най-четените