Докато карах към къщи по магистралата, кола от отсрещната страна внезапно се отклони в моята лента.
Опитах да я избегна, но тогава целият ад се стовари върху мен. Колата ми излезе от пътя и се преобърна. Отвън всички крещяха и се опитваха да ме измъкнат от нея. Лявата ми ръка кървеше и започнах да чувствам силна болка.
В болницата ми казаха, че се налага да ампутират ръката ми. В този момент си мислех само какво ще стане с футболната ми кариера. Реших, че това е краят, че свършвам с футбола. Но грешах - получих втори шанс.
Името ми е Хардлайф ("труден живот"). Хардлайф Звирекви, име, което отразява трудностите на родителите ми да отгледат мен и моите братя и сестри.
Аз съм най-големият и имам двама братя и две сестри, а в родното ми място в Зимбабве не е лесно да осигуриш децата си с храна и покрив над главите. Израснах в гето и започнах да играя футбол на улицата с топка от твърда пластмаса. Когато вече бях ученик, ме харесаха и ме взеха във футболна академия, преминах през възрастовите групи и точно когато очаквах да завърша училище, преминах във ФК Гънърс.
С този тим спечелихме промоция във Висшата лига на Зимбабве и завършихме седми в първия си сезон на елитно ниво. През втория сезон станахме шампиони, което беше огромно постижение. 4 г. по-късно направих дебюта си и за националния отбор на Зимбабве при победата с 2:1 над Ботсвана.
После играх срещу Египет в квалификация за Световното първенство, голям мач за нас, в който аз като защитник се изправих срещу Мохамед Салах. И още тогава разбрах, че той е предопределен за големи неща.
След още 4 г. имах честта да играя за националния си отбор за Купата на африканските нации в Габон. Бяхме се класирали за пръв път от 11 г. и бяхме близо до победата в първия ни мач срещу Алжир, но 8 минути преди края Рияд Марез изравни за крайното 2:2.
В групата играхме и срещу Сенегал, а Садио Мане се разписа във вратата ни. Беше невероятно бърз.
Изиграх около 60 двубоя за Зимбабве и нещата се развиваха добре. Наслаждавах се и на клубната си кариера, вече бях капитан на КАПС Юнайтед, станахме шампиони през 2016 г., а аз бях избран за футболист на годината в първенството.
Кариерата ми вървеше нагоре, но тогава дойде катастрофата.
През март 2018 г., след неделна тренировка, отидох на парти на свой приятел в Хараре. Бяхме израснали заедно, бяхме играли с онези пластмасови топки по улиците и двамата бяхме успели да станем професионални футболисти.
По-късно същата вечер, докато карах към къщи, се случи инцидентът. Не помня много, единствено крясъците на хората са ми останали като ясен спомен. Около 45 минути след случилото се усетих болката в ръката, а в болницата ми казаха, че трябва да претърпя операция.
Не беше лесно да приема, че ще ампутират ръката ми, не беше лесно за семейството и близките ми. Но докторите обясниха, че това е единственият начин да ме спасят. Мислех за футболната си кариера и за това как ще се промени ежедневният ми живот.
След операцията обмислях да се съсредоточа върху някакъв друг бизнес, от който да си изкарвам прехраната - вече не ми беше гарантирано, че ще бъда футболист.
Все пак, докторите казаха, че ако имам воля, мога да продължа да играя.
Очевидно нещата се бяха променили завинаги. Не бях роден с една ръка и ми беше трудно да си представя колко различен ще е животът. В началото не можех да направя най-простичките неща, не можех да си закопчая ризата. Сега успявам да правя доста от нещата, дори вече отново шофирам нормално, без никакви проблеми.
Веднага щом докторите казаха, че има надежда да се върна на терена в това състояние, бях мотивиран да го направя. Чувствах някаква сила дълбоко в мен, която ми казваше, че съм способен на това. Мислех си: щом лекарите вярваха, че мога, защо и аз да не вярвам? Може би ми е било писано такова ново начало.
Приятелите и семейството ми бяха страхотни. Получих толкова голяма подкрепа, особено от двамата си малки синове. Съотборниците ми от КАПС Юнайтед също ме окуражаваха пак да започна да играя.
Дори докато не играех си бях лидер на отбора. Присъствах на всеки мач след контузията, изпълнявах задълженията си в съблекалнята преди началото на двубоя, после на почивката, после и след края. Независимо че не бях на терена, смятах, че трябва да си върша работата като лидер и капитан.
Само четири седмици след инцидента поднових тренировки.
Но на този етап не беше известно колко време ще отсъствам, затова клубът привлече друг играч на мое място. Прекарвах доста време в посещения при терапевт и в подобряване на физическата си форма, знаех, че няма просто така да се върна в титулярния състав.
Никой треньор няма да ти подари игрово време само защото си претърпял ужасен инцидент. Трябваше да се боря за мястото си и да се докажа.
През юли бях готов за игра и ясно си спомням първия си мач след възстановяването. Влязох като резерва за последните няколко минути, но целият стадион стана на крака да ме аплодира. Преливах от емоция и бях благодарен на Бог, че ми помогна да осъществя тази мечта.
Постепенно влизах за все повече време в мачовете, до момента вече изиграх няколко пълни срещи и даже отбелязах няколко гола. Макар и с една ръка и вече на 31 г., съм убеден, че мога да играя футбол на същото ниво, на което винаги съм го правил.
Ще се боря, за да опровергая всички, които се съмняват в мен и за да вдъхновя тези, които могат да направят каквото направих аз. Това е целта ми.
И аз съм бил вдъхновен от трудностите на други. Нванкво Кану имаше проблеми със сърцето, но ги преодоля, за да изгради успешна кариера.
Вярвах в Бог и преди инцидента, вярвам и сега. Човек не може да преодолее такива ситуации без вяра. Трябваше да открия позитивите в негативната ситуация, в която се намирах, и трябваше да вярвам в съществуването на по-висша сила.
Откакто се случи катастрофата получих много подкрепа и успях да вдъхновя мнозина. Щом можех да се изтупам от прахта и да стана на краката си, значи бях способен да вдъхновя и други да го направят в своите трудни ситуации.
През цялото време исках да творя история и да покажа, че невъзможни неща няма. Ако си твърдо решен и непоколебим, можеш да направиш всичко.
