"Тази вечер част от Неапол умря завинаги", казва Антонио Еспозито, докато гледа през сълзи 20-метровия стенопис на Диего Марадона на площада в испанския квартал в централната част на града.
Антонио едва успява да събере сили, за да говори. Минути по-рано е научил новината за смъртта на легендарния аржентински футболист. Не е само той. Бързо пиацата се изпълва със стотици опечалени от скръбната вест.
Еспозито е заобиколен от цели семейства с малки деца и групи от приятели. Всички те са облечени в цветовете на Наполи и държат свещи в ръцете си. Периодично изригват в песни за Диего. Много са тези, които нямат енергията и желанието да пеят и скандират. Седят си неподвижно, загледани в една точка, и плачат. "Твърде тъжно е, за да се обясни с думи, просто е твърде тъжно", казва Еспозито. Антонио е извадил проектор, на който върти отново и отново славните моменти на Марадона край Везувий.
Някой пали ярка червена факла. После още една. И още, и още, и още... Гъстият дим, така присъщ на трибуните по италианските стадиона, се разстила над пиацата. Възрастна жена посяга към небето от балкона си на приземния етаж и през сълзи прошепва: "Загубихме нашия ангел!". Пораснали мъже са на колене, а малките им синове и дъщери са до тях. Те никога не са гледали Диего на живо като татковците си, но толкова пъти са слушали възторжените им разкази за него, за да разбират, че бедата е непоправима. Площадът се е превърнал в траурен парк. А фреската на Марадона е олтарът.
През 1984-та аржентинецът пристигна от Барселона и изстреля Наполи във висините, инжектирайки нужната доза гордост във вените на града. "В неделя пропусках обядите на мама, за да го гледам на живо. Прескачах оградите и бягах от карабинерите", разказва гордо Чиро Пизанте, докато нетърпеливи тифози около него тръпнат да споделят своите преживявания. Студено е, но ги топли споменът за Дон Диего и червеното вино. Въртят бутилката и си наливат в пластмасови чаши. "По онова време се чувствахме непобедими", казва Чиро и дава думата на следващия.
Извън терена животът на Марадона беше вечен скандал, но това не променяше отношението на хората към него. Напротив. Караше ги да го обожават още повече.
Виждаха, че под божествената маска се крие човек, който е уязвим, колкото самите тях. Виждаха някой, който хем беше суперзвезда, хем същество, на което нищо човешко не му е чуждо. "Той беше просто "скуницо наполетано" като нас", казва Марко Пелегрини, докато лепи плакати, на които е изписано: "Марадона, Неапол плаче за теб". Трудно е да се обясни буквално какво е "scugnizzo napoletano", но в случая има предвид "истински неаполитанец". Един от тях.
В другия край на града, около стадион "Сан Паоло", също гъмжи от хора. Феновете са се струпали около 15-20 метров банер с лика на Дон Диего и надпис "THE KING", положен на земята, и готов за опъване на трибуните на Curva B. Млад фен вее популярното знаме с главата на Диего и "десетката" - виждали сме го стотици пъти на стадиона, когато футболът се играеше пред публика. Феновете оставят цветя край парапетите и коленичат за молитва.
Младо момче слиза от раменете на баща си и опъва шал до безбройните букети. "Израснах с мляко, бисквити и записи на Марадона на касетки VHS преди лягане - казва Лука Бенедуче, бащата на детето. - Така израсна и синът ми." Каква по-нагледна илюстрация на въздействието, което Марадона оказа върху поколения футболни фенове?
"Никога не съм гледал Марадона, но той ни научи да мечтаем", споделя Рафаеле Еспозито, млад полупрофесионален футболист, който също е дошъл да отдаде почит на Краля на Неапол. Той разговаря с журналист от Canale 5, който се разплаква неутешимо, докато води интервюто.
Вечерният час 22:00 наближава бързо, когато банерът най-накрая се спуска от трибуната. Цари тишина, а някой се провиква: "Да се надяваме, че Бог има футболни топки на небето".
Така приключва първият траурен ден в Неапол. Възпоменанията ще продължат със седмици из целия град, планира се преименуване на стадиона на името на Марадона и "погребение", което ще започне точно по същото време, когато погребват футболния гений в Аржентина.
Неаполитанците може и да загубиха своя крал, но митът за Диего и неговото наследство ще се разраства още повече след смъртта му, вдъхновявайки и бъдещите поколения да мечтаят и да са изпълнени с гордост. Да се гордеят, че Марадона беше един от тях и това му харесваше.
