Когато бях дете, факторът „улично куче" имаше съвсем друго измерение. Тогава броят на четириногите ни приятели, бродещи по улиците, бе доста малък и те бяха достойни само за съжаление. Децата редовно си прибираха по някой пълен с бълхи Шаро от улицата. Хората пък намираха начин да метнат на помияра пред блока я парче наденица, я къшей хляб.
Тогава „Скитника" от едноименното филмче на Дисни бе симпатичен пес, а Васко Кръпката пееше за кучето на крайният квартал.
Говорим за преди около 15-20 години.
Сега нещата обаче са доста по-различни. Безстопанствените кучета само в София са десетки хиляди, а някои от тях са прекалено охранени, за да предизвикат каквото и да било съжаление. Вече не се пишат песни за тях, но пък често се правят репортажи. Репортажи, в които, драги читатели, се разказва как някое от тези кучета е разкъсало някого от вас.
Преди десетина години обществеността ни бе потресена от репортаж, показващ какво се случва с уличните кучета в София. Кадрите показваха как група роми разтоварваше упоени кучета, използвайки вили и лопати, като при нужда използваха същите тези инструменти да доубият кучетата, за които упойката не е била достатъчна. Всички, разбира се, бяха потресени, и с право, защото това не е начинът.
Отзвукът беше голям: избиването на кучетата бе преустановено, пръкна се фондация „Четири лапи", Бриджит Бардо писа протестни писма, създаде се уж европейска цивилизована процедура за справяне с проблема „улично куче".
Какво става сега ? Фондацията продължава да функционира, продължава да прибира европейски пари, Бриджит вече не ни мрази, а кучета се множат ли, множат. Да, наистина, въпреки всички приказки, изприказвани от разни мъдри глави, как популацията била контролирана и нещата били О.К., те се множат. Дори една от кучките в моя квартал се окучва вече два пъти, след като бе стерилизирана от отговорните за това хора!
Дали става въпрос за чудо, сходно с възкръсването на Иисус, или просто някой някъде не си е свършил работата като хората?
Може би е време някой също тъй самоотвержен репортер да направи прочувствен филм за жертвите на безстопанствените кучета? И да вложи в този филм знайните, ала неудобни факти - че сме на първо място в Европа по брой на хората, заболели от кучешка тения и по инциденти, в които са намесени улични кучета?
Може би трябва да се зададе въпросът кой плаща лечението на пострадалите - държавата, фондация „Четири Лапи", Бриджит Бардо, или си плащат те самите ? А кой им плаща за моралните щети, за провалените животи на семействата им, за страха?
В момента е много модерно да се водят спорове на тема „безстопанствени кучета". На тема кой е виновен - кучетата, хората, държавата или лошото време? На тема кой е отговорен - общините, гражданите, кучетата или бълхите по тях? Навъдили са се фанатични кучезащитници, готови да стигнат до физическа саморазправа, ако кажеш нещо лошо за кварталния Шаро на висок глас, както и самоуки отмъстители, тровещи наред с отрова за плъхове и „син камък" и пренебрегващи риска отровено да се окаже домашно животно. Или пък дете. Има дори партии, използващи за лозунг човечността и обичта си към кучетата, има и такива, скандиращи „Кучетата или децата !" - като и едните, и другите май го правят само за да привлекат внимание. От всичко това няма ефект.
Нека го обрисувам по този начин. Човек е легнал на операционната маса, има тумор. Голям, грозен, хранещ се от тялото му. Потенциално можещ да го убие.
Дали е правилно медиците да изрежат тумора, да инжектират лекарството, да спасят живота на пациента, или е по-правилно да заформят седянка, спорейки какво причинява туморите по принцип -лошите навици, вредната храна, стреса или тютюнопушенето.
Същото е и с кучетата. Пациентът е на масата, упоен, а ние спорим ли, спорим за маловажни неща. И трябва да знаем, че този пациент сме всички ние, защото никой не е застрахован.
А през това време броят на инцидентите расте, омразата се увеличава - и към кучетата, и между хората, времето си тече, парите от тук и там се леят в касите на разни фондации. Много се приказва, ала какво се прави?
Авторът не призовава към избиване на бродещите кучета. Авторът определено и не иска нещата да си останат по същият начин. Авторът често е изпитвал съжаление към невинните животни, ала във всички случаи изпитва по-голямо съжаление към невинните им жертви. Авторът е чакал в „Пирогов" да се намери лекар, който да обработи раните му, след „спор" с безстопанствено куче и определено не пожелава тази тръпка на никого.
Авторът просто иска да се замислите - струва ли си да бъдете разкъсвани от кучетата, да носят болести на децата ви, да не ви оставят да спите с воя си? Запитайте се и хуманно ли е стотици кучета да бъдат премазвани от коли, да умират от болести, от глад и от студ, да стават жертва на доморасли „ловци на кучета", умирайки по болезен и мъчителен начин, натровени с подръчни средства, удушени или удавени. Авторът се надява и да се зачудите - а струва ли си да се взимат пари от моите данъци и да не се прави нищо?
Авторът вярва, че ако достатъчно на брой читатели си зададат тези въпроси, ще ги зададат и на други хора - на отговорните такива. И ще се намери отговор, който да спомогне този проблем да бъде решен - бързо, хуманно и ефективно.
