Те са млади жени на 30-34 години, но вече преживяват тежка криза на средната възраст. Нищо, че са много по-добре образовани, по-заможни и по-малко "заробени" от предразсъдъци в сравнение със своите майки, баби или още по-ранни поколения жени.
Всички те отлагат брака си за по-късно (ако изобщо се омъжат), раждат по-късно (ако изобщо решат да заченат).
Могат да си позволят да живеят под наем или да плащат ипотеката си сами. Могат да отделят спестявания или да харчат за себе си. Знаят много добре каква е амбицията в живота им. Отгледани са от родители, които са ги учили да се целят на високо. Културата на съвременното общество ги учи, че момичетата трябва да ценят силата си и никога да не се предават.
И въпреки всичко това: все повече 30-годишни жени с добра професия се чувстват недоволни и разочаровани от живота си.
Оплакват се от изтощителните ефекти на "месомелачката" в офиса. След като са прекарали по-голямата част от съзнателния си живот в това да задоволяват глада си за професионални успехи, да се възползват от всяка възможност, да подреждат живота си в списъци със задачи, сега се чувстват така, сякаш смисълът се е изплъзнал от ръцете им.
Не само са нещастни от постигнатото, но и не знаят как да продължат напред, след като основният двигател - амбицията - е блокирал. Фантазират си как ще напуснат работа и ще се прибират обратно в родните си градове. Мечтаят си за нова цел, завиждат за моменталното удовлетворение от прости всекидневни функции като това да изпечеш питка или да отглеждаш цветя.
Твърдят, че са готови веднага да се откажат от офисите, бонусите и командировките, за да си останат у дома и да родят деца. Естествено - не го правят. Прекалено са отговорни, прекалено са отдадени на тлеещата мечта.
Запазват самообладание, връщат се в нормалния режим и чакат. Чакат нещо - каквото и да е - да ги възпламени отново, да ги убеди, че тръпката не си е отишла завинаги. Всяка нова цел ги амбицира: дете, куче, нов хладилник, ако щете. Някои хора се мотивират и от по-дребни неща, нали?
Когато слушате изповедите им, ви иде да ги прекъснете с рязко "Я се стегни". Кой ти каза, че работата трябва да е центърът на живота? Работим за пари. Парите ни помагат да си плащаме сметките, и толкова. Ти си една от малкото жени, които имат късмета да се развиват професионално, да пътуват и да са напълно независими финансово. Какъв е проблемът, тогава?
През 60-те години феминисткото движение обяви бунт срещу фалшивите обещания за вечно щастливата домакиня - културна икона, която трябваше да обясни, че женското примирение е нещо хубаво. Сега обаче се оказва, че цяло ново поколение се пробужда, за да осъзнае фалша на поредното клиширано обещание: женското овластяване се оказва мит.
Този мит винаги е бил в противоречие с реалността, но досега сякаш повечето работещи жени приемаха това разбиране за даденост.
Все още няма професионална сфера, в която жените на пълен работен ден да получават много по-голяма заплата от мъжете. Съвсем малка част от жените на висши мениджърски позиции взимат еднакви заплати с тези на колегите си - мъже. Разликата в заплащането не се е променила за последното десетилетие - т.е. когато днешните работещи жени са завършвали университетите си, мъчили са се да изкарват добри оценки и да допълват кредитите си с извънкласни занимания.
В същото време, разходите за живот нарастват по равно за всички в градските райони. Броят на домакинствата, в които жените са основният или единствен източник на доходи, също се увеличава.
Затова когато една жена реши да отложи сватбата и бременността за след 30-тата си годишнина, за да спечели известно състояние и да си гарантира независимост, не може да не се разочарова, виждайки, че кариерното й развитие все пак стига до задънена улица.
Жените навлизат в професията си, изпълнени с оптимизъм и амбиции. На 30-тина години обаче проумяват какви са причините за блокажа. Изследване на PriceWaterhouseCoopers от 2015 г. сред жени от милениал-поколението показва, че тази тенденция е бавна, но неумолима.
Колкото повече растат, толкова повече се увеличава неудовлетоврението им. Над 1/3 от жените на възраст от 30-34 г. казват, че не разпознават модел за подражание сред колегите си - дами. Само 39% смятат, че имат възможност да достигнат до върха на компанията или институцията, в която работят. Това е значителен спад в сравнение с по-младите жени от милениал-поколението, при които близо 50 на сто са оптимисти за професионалното си бъдеще.
Ако има поука от феминистката вълна в миналото, тя не е, че всяка жена трябва да излезе от кухнята и да си намери "истинска" работа.
Урокът е, че жената не е длъжна да търси щастието си само на едно място - независимо дали ще е пред готварската печка или на бюрото в офиса.
Ако хората се научат да поставят един и същ акцент на живота във и извън работата си, ще бъдат много по-доволни от професията.
Всичко се крие в промяната на гледната точка. Да цениш онова, с което разполагаш, дори да не е перфектно. Да осъзнаеш, че несбъднатите мечти са просто част от живота. Да приемеш, че волята за постижения и търсенето на вдъхновение може да се случва и извън границите на работното място. Например - в децата, приятелите, спорта, изкуството, концертите, секса, благотворителността.
В този смисъл - разочарованите млади момичета не би трябвало да търсят решението в отказ от професионални задължения. Просто трябва да престанат да гледат на работата си така, както майките им са гледали на съпрузите си - като Отговорът на всички големи въпроси в живота.
