Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Колко струва една независимост

Или един истински празник, който всъщност не празнуваме Снимка: Wikipedia
Или един истински празник, който всъщност не празнуваме

В повечето държави по света, денят на независимостта е най-важният празник, отбелязващ фактическата рождена дата на държавността. Не и в България. В България денят на Независимостта е просто повод да не ходим на работа.

Причините за това са доста, основно комунистически, но не само. Комунистически, защото благодарение на "режима на другарите", най-българските празници – Освобождението, Независимостта и Съединението са заменени от Деня на труда и Девети септември – номинално освобождението на България от "монархо-фашизма" (каквото и да значи това), а реално - денят на третата и най-катастрофална Национална катастрофа.

Само че "Соца" свърши преди тридесет години, а традицията за символичните чествания си остана. България, уви, така и не съгради свои традиции, свързани със своята Независимост.

Да, някакви хора четат някакви слова на някакви подиуми в няколко града в страната. Пускат се разни знаменити слова от разни знаменити хора, има красиви и не дотам красиви колажи в интернет. Само че няма дух, няма съдържание. Сякаш все още не се знае какво всъщност се празнува на 22 септември.

За да бъдем съвсем честни, вече не може да се търси причина в миналата тоталитарна епоха. Причината е в липсата на ясно осъзнаване на мащабите на делото, извършено през 1908 г.

Голяма вина за това има образованието. Съгласно налаганата от МОН догма, България едва ли не е свободна още от 1878 г., а независимостта от Османската империя е една чиста формалност, която някак се влачи тридесет години.

В действителност, зависимостта на София от Истанбул е една съвсем реална ситуация с доста сериозни измерения. Без да навлизаме в излишни детайли, е достатъчно да се каже, че всеки международен договор, сключен с  България зад гърба на Портата (а такива има доста), може лесно да се анулира на базата на това, че суверенът (т.е. Османската империя) не е разрешил на своя васал да подписва такива договори.

Всички банкови заеми и дипломатически совалки от края на XIX и началото на XX век са се случвали на ръба на възможното. Реалното осъзнаване на тежестта на нашата зависимост само може да послужи като повод за гордост спрямо политическите постижения на нашите предци.

От военна гледна точка, като васал, България няма право да сключва конвенции, договори и съюзи, което я поставя в деликатна позиция с оглед териториалните претенции на всичките й съседи. Като османски васал ние сме задължени да внасяме годишен данък в хазната на империята, но и да споделяме отговорностите, които Истанбул има по своите договори за железниците, корабоплаването и търговските мита с останалите европейски държави.

Всяка постигната спогодба, която ни гарантира по-добър търговски обмен, е една своеобразна победа за българската дипломация. В крайна сметка, нито една от Великите Сили не е била длъжна да се съобразява с интересите на един обикновен васал.

Чувството за необикновеност на българският васалитет, създавано в класните стаи, не е погрешно. Погрешно е, че не се обяснява колко точно значимо е постигането на тази васална проформа, колко много усилия и жертви е коствало на политическия елит на страната в продължение на десетилетия.

Подценяването на политическата зависимост като пречка пред развитието на България, води до недооценяване на делото на "Строителите на Съвременна България".

От чисто дипломатическа гледна точка, постигането на Независимостта е дипломатически триумф за България, която успява да използва най-правилния момент, за да прокара своята програма в сянката на по-големите противоречия между Великите сили. В тясно сътрудничество с Австро-Унгария, София успява да анулира Берлинския договор и да получи всичко, за което сяда на масата за преговори.

Удачен е и моментът за употребяване на руските интереси на Балканите. Страхувайки се, че подобно на Румъния България може да попадне изцяло в сферата на влияние на Виена, Русия задейства своята дипломация и успява да разреши основните финансови противоречия между Османската империя и Княжеството. Русия опрощава част от османския дълг към себе си – 125 000 000 франка.

В замяна на това, Портата опрощава българския дълг към Османската империя (отново 125 000 000 франка, от които 82 000 000 са реалният дълг). Срещу този жест България трябва да изплати задължение от 82 000 000 златни лева на Русия вместо на Османската империя.

Дотук с безплатния обяд и подарената от Петербург независимост. Руската логика е проста – пари от Османската империя не се очертава да бъдат получени.

България, от своя страна, е далеч по-вероятно да изплати задължението. Елементарната сметка показва, че е по-добре да получиш някакви пари на сигурно, отколкото да не получиш нищо от една огромна, но неизплатима сума.

Българските сметки също са прости – по-вероятно е да се договори бъдещо опрощаване на дълга с Русия, отколкото да се трупат постоянни задължения към Османската империя. В крайна сметка, до 1915 г., България изплаща една част от тези пари. След избухването на Първата световна война плащанията към Русия са прекратени.

След създаването на СССР, съветите отказват да плащат заемите, теглени от Русия, но и се отказват от претенции към заемите, дължими на Русия, разглеждайки своята държава като нов политически субект без връзки с миналото.

Оценките за това каква сума си спестява България не са еднозначни, но вероятно става дума за поне 60 000 000 франка тогавашна валута, което в днешни пари е от порядъка милиарди.

Договорката с Русия и взаимодействието с Австро-Унгария оставят вратите отворени за добри взаимоотношения както с Централните сили, така и с Антантата. Това е една отлична изходна позиция за България с оглед предстоящата програма за национално обединение.

Страната ни излиза от поредната Балканска криза като категорично най-силната, най-богатата и най-ухажваната сред балканските държави. Правителството на Александър Малинов (1908-1911) завещава на своите приемници една отлична основа за реализиране на следващите стъпки от българското външно политическо начертание.

За съжаление, следващото поколение управляващи в лицето на Иван Евстатиев Гешов и Стоян Данев пагубно ще проиграят българските шансове, водейки една недалновидна и изключително нерешителна външна политика, чието късогледство води до Междусъюзническата война и Първата национална катастрофа.

Днес, 115 години по-късно, ние можем само да се поучим от грешките на своите предци и да следваме добрия им пример – интересът на България винаги трябва да стои на първо място, а партньорите от Изток и Запад трябва да бъдат максимално манипулирани, така щото техните действия и интереси да обслужват нашите собствени.

В крайна сметка, България твърде много години позволи да бъде зависима в своята независимост и е време вече да реализираме мечтата, с която правителството на Малинов изковава своя дипломатически триумф - страната ни да бъде равноправен и пълноценен член на Обединена Европа.

 

Най-четените