Гордостта обикновено е причината за падението на много трагични герои. В "Гордост и предразсъдъци" г-н Дарси е трябвало да се лиши от нея, преди да може да спечели любовта на Елизабет Бенет.
Данте я сочи като един от седемте смъртни гряха. Прочутата (и често погрешно цитирана) строфа от Притчите Соломонови ни предупреждава, че "пред погибел гордост върви, и пред падение – надутост".
Няма спор по темата: редовно ни се казва, че гордостта в най-добрия случай ни прави дразнещи, а в най-лошия ни обрича.
Гордостта обаче може и да не заслужава напълно репутацията си на деструктивна сила. Налице са нови доказателства, че тази емоция има еволюционни функции, както и че тя играе важна роля в начина, по който взаимодействаме със света.
И в това има смисъл. Демонстрацията на гордост се е случвала в много култури и епохи, дори при малки деца. Гордостта върви със собствена отличителна, масово разпознавана поза: изправена фигура, разтворени ръце и вдигната глава. Изследвания на Джесика Трейси, професор по психология в университета на Британска Колумбия и автор на "Гордост: Тайната на успеха", показват, че тази поза се заема дори от хората, които са били слепи по рождение. Това също показва, че гордостта е част от еволюционната ни същност, а не социално усвоена черта.
Според едно ново изследване, когато очакваме да изпитаме гордост от нещо, това е, защото тя се е развила в рамките на еволюцията, за да осигури на нас – и на хората около нас – социални изгоди.
Леда Космидис, професор по еволюционна психология в Калифорнийския университет в Санта Барбара, обяснява, че в обществата на ловците-събирачи в ранните етапи от развитието на човечество е било жизненоважно да бъдат убедени другите, че вашето благосъстояние е важно.
Работата на Космидис и екипът й показва, че гордостта, която изпитваме при захващане с трудна задача или развиването на определено качество е силен еволюционен мотиватор. По думите й логиката е, че ако човек ще влага време в развиването на определено умение, е по-добре да изгражда умения, които другите хора ценят.
Един от начините да покажете, че имате заслужаващо интерес умение, е да демонстрирате собствената си гордост от него.
Демонстрацията на гордост "рекламира вашите успехи", изтъква професорът по психология Даниъл Снайсър. В противен случай останалите няма как да знаят какъв е успехът ви, нито ще могат да разберат как да ви оценят.
За по-ранно изследване, резултатите от което са публикувани през 2017-а, Снайсър, Космидис и техните сътрудници са организирали експерименти в 16 държави - от САЩ до Япония. Във всяка страна група от участници е получавала описание на човек с желани характеристики – от рода на образование или младежки външен вид. След това хората в групата са били питани доколко позитивно биха оценили човека. Друга група е трябвало да отговори колко горда би се чувствала, ако притежаваше тези характеристики.
Така е установено, че гордостта, която хората са очаквали да изпитват, е съответствала доста точно на възхищението, което другата група е изпитвала към същата характеристика. С други думи, ако смятаме, че нещо ще ни накара да се гордеем, това е, защото ще изглеждаме добре в очите на другите хора. Степента на гордост, която изпитваме от нещо постигнато, е точно калибрирана спрямо степента на ценност, която отдават другите хора на това постижение.
Силата на чувството на гордост е мерило за това доколко социалния свят ще цени вас, ако правите това. Тези чувства са сигнал към системите ви за вземане на решения. Те са оценка на социалните изгоди.
Има обаче един проблем с това изследване: участниците са били все членове на индустриализирани общества, постоянно изложени на влиянието на медиите. Това означава, че е било невъзможно да се определи дали тази точно калибрирана гордост е развила се по еволюционен път, фундаментално човешка черта или нещо, което е научено от членовете на глобална култура.
За да проверят това, учените провеждат второ изследване, публикувано по-рано тази година. Те са интервюират 567 души от 10 различни малки, местни общества в Централна и Южна Америка, Африка и Азия.
Както и в предишното изследване, те питат една група колко високо би оценила някой с определени качества, докато друга група оценява колко гордост би изпитвала, ако притежава тези качества.
Резултатите са били недвусмислени: гордостта, която хората смятат, че ще изпитват, ако са силни, добри разказвачи или способни да се защитават, съответства точно на възхищението, на което се радват тези качества при другата група.
Въпреки че е невъзможно да бъдем сигурни, техните резултати твърдо показват, че връзката между гордост и социална ценност е еволюирала като "част от човешката природа", обяснява Снайсър.
Ако гордостта е толкова жизненоважна част от начина, по който се ориентираме в света около нас, защо тя се възприема толкова негативно?
Според Космидис и Снайсър проблемът възниква, когато гордостта ни е по-голяма от реалната социална ценност на нашите постижения. Това може да предизвика негодувание, не възхищение.
Професорът по психология Джесика Трейси твърди, че трикът е да се прави разграничение между високомерна гордост – която е свързана с агресивност, ниско самочувствие и наличие на малко приятели – и това, което тя нарича "автентична гордост". Във втория случай става дума за нещото, което изпитваме, когато постигаме целите си и се чувстваме уверени в собствената си самоценност.
Много хора обаче мислят само за "лошата гордост" - тази гордост е реално арогантност, тщеславие и обсесия по себе си. Но тези, които имат автентична гордост от успехите си, всъщност се оправят чудесно в света: те "имат отлични социални връзки, като цяло имат високо самочувствие, тясна връзка с партньорите си във връзката, и идеален личностен профил".
Същото се наблюдава и при изследвания на гордостта при атлети. Тези, "които са били по-горди, уверени, успешни и са се чувствали успешни… са станали най-уважаваните и тачени хора в общността". Това обаче е ставало само ако чувството им за гордост е било базирано на реални постижения, не на нарцисизъм или високомерна гордост.
Основното според изследователите е да се фокусирате върху постигането и реализирането на определени цели или качества, вместо да се опитвате да постигнете самото признание.
Така че нарцисизмът не е решение, но няма нищо лошо в здравословна, добре обоснована доза гордост. Отдайте ѝ се. Има причини изначално да сте програмирани да я изпитвате.
