Моето физическо порастване в панелен блок беше най-добрият учител по общество и право (някога в училище се изучаваш предмет с това заглавие - „Общество и право"). Във входа ни живееха най-различни хора, представители на тогавашната социалистическа общност. Големият апартамент на първия етаж се обитаваше от многодетното семейство на един шофьор към Комсомола, двустайния - от служител в местната администрация, а гарсониерата - от счетоводител на предприятие. Нагоре до осмия етаж живееха дипломат, скулптор, журналист, двама актьори (татко и още една дама), писател, поет и поетеса, функционер, военен, партиен ръководител от изпълнителната власт.
Под нас пък се подвизаваше дори цирков артист акробат - един чичо Тошко, който на манежа беше онзи, на чийто чело се крепеше железен прът, накацан от цели акробатични семейства. Зад двайсет и четирите врати на входа можеха да се разпознаят основните участници в обществения процес и съвсем като в живия живот да се наблюдават взаимоотношенията между тях.
С годините картинката в панелния вход полека се промени
А пък с настъпването на „демократичните промени" (любимо клише на прехода!) направо се пръсна на парчета. Някои от основните мъжки фигури в това миниобщество бяха починали, в това число баща ми, цирковият артист и многодетният шофьор от първия етаж, а доходите на семействата им рязко бяха спаднали. В годините на митинги и режими излязоха наяве агентите, службогонците, мижитурките, опортюнистите, бунтарите и непукистите и междусъседските отношения рязко се преконфигурираха. Някои не си говореха, други направо публично се караха, пейката пред входа се превърна в трибуна за политически дебати, а пияниците от блока запълваха цялата амплитуда от разнообразни човешки взаимоотношения, като сутрин се сдобряваха, а вечер се караха до кръв.
Напусках блока на няколко пъти от двайсет и третата си година нататък и при всяко завръщане заварвах някакъв нов казус.
Във времето на прехода живях в различни софийски квартали
Преживях и първия си обир в средата на деветдесетте, когато в нова и строена сякаш от вечно дрогирани петгодишни деца сграда населявах артистично студио на предпоследния етаж. Това бяха годините на масовото отваряне на частен бизнес, така че в половината апартаменти имаше офиси, а гаражите за една нощ се прераждаха в магазини.
Появиха се железните решетки на коридорите. Имах баня с черни плочки, което ми създаваше усещането, че съм направила огромен скок в битов план и отново купища съседи, чийто живот ярко илюстрираше общественото състояние на държавата. Разделянето на политически принцип беше истеризирало до немай къде и принадлежността към определена политическа формация се илюстрираше чрез всякакви знаци - боядисани в съответните партийни цветове елементи от вратите, лепенки по пощенските кутии, партийни символи по прозорците, дори определен начин на говорене.
Самото съседско общуване съдържаше тази истерия в ежедневните си прояви - няма да забравя как бабата от първия етаж употребяваше „другар" и „другарка" по адрес на всяко живо същество, само и само да е сигурна, че съм разбрала, че е бесепарка. „Ходих, Марийче, леля, до другарката на пазара, дето ми продава зеленчуците. От другаря в хлебарницата пък вземах хляб за другарката съседка от другия вход...".
Споделящите синята идея иронично я наричаха другарката Другарка Другаркова и не й спестяваха класовите обиди, нищо, че едва ли от нея зависеше курса на долара или влизането на валутния борд.
Според старата българска поговорка съседът ти е по-мил от роднината, защото ти е до вратата и на него ще разчиташ в моменти, когато имаш нужда от помощ.
В първите години на демокрацията обаче съседското отчуждение се превърна във факт.
Причината, както казах, беше свързана предимно с партийна принадлежност и възгледи, затова и не издържа кой знае колко във времето. Когато хората обедняват заедно и са нещастни под един покрив, каква ти партия, какви ти възгледи?! Така постепенно пред блоковете отново се появиха малките импровизирани дървени маси и пейки, където съседите прекарват свободното си време заедно и бистрят положението на държавата и света.
В последните години обаче се появи едно друго, остро и трайно междусъседско напрежение, олицетворяващо напълно агресивността в обществената ни комуникация по принцип. То вече не е резултат от червени, сини или жълти идеи, а от най-жестокия съвременен социален разпоредител - парите.
Имам немалък семеен апартамент в уж престижен новопостроен квартал
Какво му е престижното не знам, след като почти няма изгрдена инфраструктура, а сградите никнат непланирано като нежелана бременност. Когато се настанявахме там преди близо двайсет години, всички новодомци споделяхме горе-долу подобен социален статус. Бяхме на възраст между двайсет и нещо и четиресет и пет, имахме по едно дете и планирахме второ, работехме активно и определено не бяхме бедни.
С годините нещата продължиха да се развиват, следвайки познатия ред от някогашното ми панелно минало - дойде времето на разводите, на новите съпруги и съпрузи, на покупко-продажбата и непрестанните ремонти. С някакви общи усилия и леки комшийски препирни се правеха подобрения във входа, оправяха се течове, събираха се пари за такси, портиери, градинари. Нещата вървяха някак, защото в кооперацията нямаше нито много бедни, нито космически богати и финансовите въпроси не се превръщаха в повод за омраза.
Допреди година-две. Всички случили се напоследък сътресения в държавата рязко се отразиха на моята малка съседска общност и картината на що-годе спокойните отношения в кооперацията започна да се променя. Настъпи рязко и драстично обедняване, при това най-вече в семействата, в които баровщината никога не е била начин на живот. И се започна...
Тоя закъснял с таксата за месеца, дай да му пратим нотариална покана! Онзи готвел много с олио и омирисвал входа през отдушниците, дай да му променим хранителните навици! Трети усвоил тихомълком част от общото мазе или пространството пред външната си врата, ама... айде, голяма работа сега, нали си плаща редовно и яде ресторантска храна!
„Който не може да си плаща, да си ходи в „Люлин!", отсъди един ден на всеослушание един от баровците в блока и с презрение огледа остарелия автопарк в гаража на сградата, където определено се откроява личното му скъпо возило. По стар български обичай се започна раздаването на присъди на принципа „гле'й си работата" и изведнъж административните правила за управление на междуетажната собственост взеха стриктно да се следват само в едни точно определени точки.
Така някак не е важно, че стените на спалните и детските стаи са в мухал, че плъховете циркулират необзпокоявани из етажите и че нечий дребен и скъпо обслужван домашен любимец ака и пишка в коридорите. Но е адски важно да се спази закона и колата на газ на съседа да бъде изведена от личния му гараж, за да не „спим върху бомба"! Нищо, че всеки може просто да си купи бутилка пропан бутан и да си я държи необезпокояван от разни закони на балкона за разкош.
Нямаш как да отделиш 2000 лв. в близките три месеца за ремонт на покрива?! Ами твоя си работа, взимай си заеми и не притеснявай съседите си с молби за по-дълга отсрочка!
В онези държави, които наричаме „цивилизовани", наистина живееш там, където джобът ти го позволява. Загубилият част от доходите си американец, напуска скъпия квартал и се мести от широка къща в малък апартамент. За него това не е драма, защото така или иначе това се случва постоянно и е въпрос на няколковековна практика и култура.
Във Франция, където си задължен да поддържаш в определен вид общите обитаеми части, държавата ти отпуска безлихвен заем за това. Посмей в Германия да си пуснеш бормашината в осем вечерта и тутакси ще бъдеш посетен от полицията, независимо, че може да си най-богатият съсед на близките три улици.
Пак там, в онези държави, инфраструктурата е така добре организирана, че често не се нуждаеш от личен автомобил, камо ли пък на газ, за да ти излиза по-евтино ежедневното и жизнено необходимо придвижване из града.
У нас обаче реалността е друга. Няма как да не се съобразяваме с нея, защото старото правило, че съседът ти е по-близък от роднина, все още важи. И ако в ежедневневието си на българи непрекъснато ни се налага да се борим с административни стени и да получаваме тотално неразбиране от собствената си държава и нейната социална функция, защо не се опитаме да променим нещата, малко по малко, там, където те пряко зависят първо от нас - в собственото си място на живеене?
И защо не си дадем сметка, че може би точно утре, когато детето ти се окаже без ключ пред вратата, именно съседката с „миризливите" манджи може да го прибере и нахрани, докато се прибереш? И че, ако, недай си Боже, ти се наложи спешно да стигнеш до болница, нищо чудно съседът с колата на газ, дето законът повелявал да я паркира на луната, да е единственият, който да те закара до там.
