Депресията е нещо като система за сигурност с обратен знак. Около личността се изгражда мощна защитна капсула, която се състои не от сила, а от слабост. Отказът, отливът, оттеглянето в недосегаема дълбочина, обръщане на гръб към света и реалния живот, който вече не се допуска във фортификацията.
Това, разбира се, е метафорично описание на крайното състояние на клиничната депресия. Сравнението с чувството ни за сигурност е основателно, доколкото то също е изцяло лично усещане, също така е многостранно и сложно съставено, както и всички знаци по които разпознаваме депресията или поне някои нейни единични пипала.
Много е писано и говорено за депресията, особено през периодите на смяна на сезони. Нарушения на съня, тревожност, самообвинения, загуба на самоувереност, липса на воля, вина, неспособност за концентрация, слаб мускулен тонус и апетит, чувство за безкрайна тъга по загубата на нещо, което е нито по-малко, нито повече от целия ни живот ... и в крайна сметка - вътрешна абдикация.
Депресията има тази способност да бъде неопределена и дифузна, всеобхващаща като мъгла.
Хората с депресивнна симптоматика престават да вършат каквото и да било друго и се отдават на работата по тъгуването. Няма нищо по-мъчително от това състояние на живеене извън живота в смъртта. Затова и рискът от суицидност, или посягане на собствения живот е особено висок.
Депресиите са класифицирани в учебниците - реактивна, маниакална (при биполярен синдром), сезонна, постнатална и др.
Същевременно ни предупреждават: ако имате дефицит на витамин Д или недиагностициран хипотироидизъм (намалена функция на щитовидната жлеза), ако кръвната ви захар е ниска, дехидратирани сте или страдате неидентифицирани непоносимости към определени храни или изпитвате пост-кофеиновия ефект два-три часа след изпиването на силно кафе, това не е депресия, а се дължи на изброените фактори.
Тук под общ знаменател се имат предвид, всички, които малко или много употребяват амфетаминоподобни вещества, покачващи допаминовите нива, и често стават обект на паник-атаки, избухване в сълзи, непоносимост към околните и към ситуациите и т н.
Сложността на въпроса с депресията започва когато някой ви каже, или сами го помислите:
"Това не е депресия, липсва ми витамин Д". Работата е там, че може да ви липсва витамин Д, но или неговото набавяне да не промени депресивното ви състояние, или недостигът на витамин Д да се дължи на по-сложни психо-физико-химично-електролизни процеси в организма, които трудно се диагностицират и овладяват дори днес.
Обичайната помощ при диагностицирани сиптоми, епизоди или състояния на депресия (да, депресията е на много нива и пластове, с много лица, също като чувството ни за сигурност) е лекарствена и психотерапевтична.
Депресиите са едно от най-трудните и устойчиви заболявания.
Често се повлияват добре от лечението, на пациентите им олеква от изпитаната непоносима тежест, но депресивното състояние само се е оттеглило и чака реда си, за да се появи отново.
Симптомите и знаците за депресия често се пренебрегват, защото за тях във всекидневния живот има имена и следователно, човек мисли, че знае за какво става дума и как да се справи. Уморил съм се - ще си взема отпуск. Не мога да спя - ще взема сънотворно. Не ми се прави нищо - защото не ме разбират в работата. Не ми се яде - още по-добре. Тъжен съм - ще си пийна нещо. Нямам желание - ще мобилизирам волята си.
Лошото е, че минава време преди самият засегнат да започне да се пита и постепенно да си дава сметка, че му е все по-трудно да противодейства, а и да убеждава себе си. Докато един ден се окаже с променен начин на живот, с променени отношения с околните, с променен профил.
Но дори и тогава мнозина продължават - дори това е по-честият случай - да отричат нуждата от помощ. Защото някъде дълбоко в себе си усещат, че ако тръгнат по този път, ако се конфронтират с депресията, ще се конфронтират със самите себе си, обхванати от тази непоносима и вездесъща тъга. А, както знаем, това е най-трудната битка.
Хората се колебаят и не смеят да посветят време и сили на тази битка.
Искат си живота обратно, веднага или бързо, искат да станат каквито саси били. И затова не могат да бъдат винени. Защото се опитваме да справим както можем според силите си.
Но именно онова дълго време, през което знаците са пренебрегвани или преодолявани с воля (към което ни подтикват и всички близки и приятели), ОНОВА ДЪЛГО ВРЕМЕ на неосъзнатост и стискане на зъби (защото сме майки, защото сме мъже), това именно дълго време сега е нужно, за да се върнем и да разгледаме едно по едно нещата в нас - защо са точно такива, а не други, тези само наши реакции, емоции, връзки между събития, болки и желания. Такава е по същество всяка терапия. Малко хора имат смелостта и упоритостта да я правят докато е нужно.
Всички предпочитаме да изпием хапчето и да се събудим здрави.
Или да се срещнем няколко пъти с психотерапевт, а после да го зарежем под предлог, че не виждаме полза. Не можем да се обвиняваме за това желание - защо да губим време в само-опознаване и само-осъзнаване, когато ни се живее, живее, живее ...
"Самолекуваме се" често с приятели, често с трапезна веселба, понякога с пътуване. Лошото е, че депресията е обратното на живеенето. Изтръгнато от душата ни, или погребано някъде е тъкмо желанието за живот. Депресията, подобно всички болести и болки, ни предлага като в огледало да прочетем отзад-напред начина по който живеем, начина по който изобщо съществуваме в този свят. Не ни се чете. Имаме друга работа. Инженери и търговци сме, управители и пътешественици, спортисти и учители, художници и артисти.
Защо пък да вършим и работата на психиатрите?
Когато и ако депресията стигне до съзнанието ни като застрашаващо събитие, повечето хора се лекуват - вземат лекарства, участват в терапевтични групи, консултират се и следват съветите на лекарите си.
Доказано е, че при депресия има нарушено невротрансмитерно равновесие . Клетките в мозъка ни комуникират помежду си чрез невротрансмитери, които регулират емоциите, движенията, мислите, когнитивните ни функции (памет, концентрация, способност за правене на оценки), както и функции, свързани с оцеляването ни като сън, апетит, храносмилане, отделяне, рефлекси и др.
Причината за нарушения баланс при невротрансмитерите е неизвестна, или поне - не непосредствено известна (наследствени фактори, хормонален дисбаланс, наркотици и алкохол, загуба на близки и т. н). Всичко останало влиза в сферата на научните наблюдения и заключения на поколения клиници и теоретици. Но причината за нарушения баланс може да е от структурно-психично естество, затова е необходима и паралелна на медикаментозното лечение психотерпевтична работа.
Работата е там, че псхологическото състояние може да се повлияе положително и от лекарства, и от терапия, и от смяна на начина на живот или на обкръжението. Това подобрение може да продължи неопределено дълго, може би завинаги. Ала когато причината, или по-скоро причините в тяхната комплексност не са налице, в живота ни ще остане онзи произвол, онази вероятност депресията да се върне. В същата или в различна форма.
Впрочем, употребата на упойващи вещества, включително неумерената употреба на алкохол и никотин, са проява на самолечение на неосъзната или игнорирана депресия. Така да се каже, превърната форма на "лечение", защото, подобно на хапчетата, носят временно облекчение, а впоследствие утежняват картината. От всичко казано дотук като че ли спасение от депресията няма. Затова именно започнах с аналогия с чувството за сигурност.
То е въпрос на индивидуален усет за всекиго, може би дори - на чувство за самосъхранение.
За един сигурността се състои в родителско семейство, за друг - в многобройни братя и сестри, за трети - в добро здраве, за четвърти - в добронамереното отношение на съседите към него, за пети - гражданският мир и т н.Колкото хора, толкова и сигурности.Има един праг, който, ако се наруши, сигурността ни се срива, а с нея и качеството на живота ни.
С депресията случаят е подобен. Въпросът е - докога можем да издържим? Ако е до края на живота ни - добре. Но ако се наложи да потърсим помощ преди това, нека знаем, че състоянието ни, колкото и лично да се преживява, има тежки и мъчителни последици върху отношенята ни с най-близките. С други думи, този личен въпрос никога не е само личен въпрос, тъй като всички средства, които използваме, за да се "държим", могат да имат негативни ефекти върху семейството ни.
"Самолечението", проявите на воля и на инат, които в други области на живота ни могат да се нарекат отговорност, тук са с обратен знак - колкото по-голям натиск оказваме върху себе си, толкова повече се засилва реактивността на състоянието ни. Като клиничен термин в психологията депресията е въведена през 1905 г.
Названието посочва (от латински deprimere), отсъствие на натиск.
Затова и се срещат депресивни симптоматики след преживяна загуба, тежко заболяване, травми, стрес и др. И именно защото характеристиките на депресията ни съпътстват на всяка крачка, затова е добре сами да бъдем охрана на равновесието си и да не се налага да търсим помощ, когато стане късно.
А да бъдем бдителни, означава да се отнасяме с разбиране и толерантност към себе си.
