Първо да уточня! Винаги съм спазвал законите!
Не пресичам на червено, не си хвърлям боклука през терасата в найлонова торбичка и не съм писал мръсни думи по стени, огради и витрини.
Освен това никога не съм пушил през живота си.
Не съм пил и алкохол. Дори и бира.
Не пия и кафе. Бонбоните "Пияна вишна" също ги избягвам.
За дрогата не знам почти нищо. Гледал съм по телевизията за някакви хапчета за зомбиране, спринцовки и филми за колумбийската наркомафия, ама тези неща са ми чужди. Честно си признавам, все още смятам, че думите кокаин и хероин са две имена на едно и също нещо.
Просто тези неща са ми тъпи и не искам да си пълня мозъчния харддиск с тях. Пуснал съм си защитна стена и не ме занимават, подобно на Деня за парламентарен контрол, "Формула 1" и чалгата. Въпрос на лайфстайл!
Всъщност имам една зависимост (освен Интернет), ама до снощи си мислех, че не е извън закона. Много обичам ЛУКЧЕТА!
От онези зелените ментови соцбонбончета, билковите. Освежават, засищат глад, евтини са, а на рок-концерти ги ползвам вместо вода, за да не се бутам през 20 000 души за химическа тоалетна после. Може да се каже, че животът ми отчасти е доста зависим от Лукчетата.
Твърдите бонбони "лукчета" са един от най-старите екземпляри в българската захарна промишленост. Те биват четири вида: "билкови", "медени", "класик" и "ментол и евкалипт". Трайността им е цели 540 дни. Съдържат: Белтъчини 0 g, Въглехидрати 98,9 g, Мазнини 0 g и имат Енергийна стойност 396 kcal / 1657 kJ (каквото и да означава всичко това).
Та! Представете си мъглива софийска вечер. Ама от най-гнусно мъгливата. Дето мъглата се стича по бузите ти, а смесена с дима на изгорели брикети, буквално ти прави слюнката на кюспе в устната кухина.
Прибирам се от детски коледен концерт. Малко след 20 часа. Видимост почти нулева. Крача темпово и се оглеждам да не ми налети някоя озверяла кучешка глутница-човекоядци. Няма живо пиле. Слава богу, уличното осветление е ОК. И в този момент от мъглата изплува патрулка. Направо ми олекна. Винаги като видя патрулка наблизо, ме обзема сигурност. Поне така съм възпитаван почти половин век. А и имам доста приятели и дори роднини полицаи, все супер готини хора.
Патрулката спира. Вътре са три броя униформени. Доста по-млади от мен. Единият отваря леко задното стъкло и ми вика: „Лична карта за проверка!". Вадя си картата, подавам му я. В този момент тримата слизат. Наобикалят ме и почват да стрелят с въпроси: "Имаш ли дрога?", "Къде е дрогата?", "Свали си шапката да видим какво криеш вътре?", "Имаш ли дрога, бе?", "Задържан ли си някога?", "Накъде си тръгнал?", "Къде живееш?", "Откъде идваш?" и още поне дузина такива.
Първо ми стана смешно. Реших, че си правят майтап. После си викам, прави са хората. Вършат си работата, времената са адски шибани. Ама защо са пък толкова нелюбезни все пак? Стоях си супер спокоен и любезно им отговарях, доколкото мога, заради лавината от къси въпроси, рецитирани с някаква злобна дикция.
И точно тогава ме разкриха!
Намериха лукчетата! А те бяха много, уверявам ви! По 7-8 броя в почти всеки джоб на панталоните и двата вътрешни на якето. Не стига това, ами между тях се намираха и опаковки от вече изядени лукчета, поставяни обратно в джоба, за да не замърсяват околната среда, при липса на контейнер за смет наблизо. Нали ви казах, че съм образцов гражданин?
Започна старателно развиване на хартийките. Стана ми още по-забавно, ама от минута на минута започнах да вдявам, че тези хора може и да имат право. Виждал съм по филмите, че "дозите" са някакви малки пакетчета и си викам: "Егати, ми то си е почти като лукчетата!". Леко се панирах и взех и аз да помагам в развиването. Стърчим си ние, като зомбита в мъглата и развиваме хартийки.
Поне да бях почерпил хората с по едно лукче, ама в този момент единият полицай намери в задния ми джоб силно подозрително листче. На него си бях начертал един много пряк маршрут на едни къси улички около "Попа", че трябваше да се придвижа скоростно до едно място, а района не ми беше познат.
Викам си "Край!", тези не само че ме взеха за дилър (на лукчета), ами сега намериха и "карта на маршрута на дрогата". Взех да си представям какво ли не. Че тези тримата ми пъхат истинска дрога по джобовете, като по филмите. Или, че не са истински ченгета, а някакви бандити.
Взех дори да се питам, възможно ли е човек да се надруса с лукчета? Бях поел цели три дози (лукчета) в последните 4 часа. Ами, ако съм се превърнал в неосъзнат наркоман? Егати!
След малко намериха и празна найлонова торбичка в страничния ми джоб. Последва рутинен разпит за какво я ползвам. Измрънках нещо "За пазаруване!", защото ако бях започнал откровено да разказвам как съм влачел в торбичката 4 крака от декоративна маса с тролей 2, като нищо биха ме тикнали в затвора.
Като им писна, униформените се прибраха в колата и започнаха да ми "преписват" личната карта. Викам си: "Стана тя една! Сега всяка сутрин и вечер на подпис в полицията, заради притежание на лукчета!".
Нещата обаче се успокоиха, след като си "признах", че работя като журналист и сценарист. Изведнъж станаха любезни. Прибрах си лукчетата. Без използваните опаковки обаче. Или са ги прибрали, като веществени доказателства или са решили да ми почистят джобовете от излишни отпадъци, за което съм безкрайно благодарен.
Върнаха ми личната карта и бавно потънаха в мъглата.
А някъде там, на другия край на столицата, буквално в същата минута, предколедно горяха поредните автомобили, запалени от изтрещял фен на бенгалския огън в детството...
