Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Ню Йорк, моя любов

Ню Йорк, моя любов Снимка: Getty Images

Три години, шест месеца и два дни. Това не е заигравка с името на добър румънски филм. Това са годините, месеците и дните, в които чаках да се върна тук.

Всичко започна през август 2013. След най-неприятния възможен полет, след храна в самолета, която не ми понесе. След дълго и напоително повръщане в ултратясната самолетна тоалетна. След като вече не си мислех, че ще умра, а бях сигурен. След едночасово чакане пред редица гишета, след чакане загубен багаж да се намери, след миризмата на изгорели газове на стоянката за таксита.

Вдигнах глава. Погледнах небето. Поех си въздух и почувствах това, което милиони хора сигурно са усещали, когато за първи път са пристигнали тук. Почувствах, с всяка клетка на тялото си, една-единствена мисъл.

У дома съм.

Обичам България, винаги съм я обичал. У мен е заложен ген на възвръщенеца. Където и да съм, след някакво прекарано време там, винаги идва ден, в който се будя и си казвам, че ми е мъчно за дома и че вече е време да се прибирам. Липсват ми хората, улиците, театрите, приятелите, любовите, семейството, любовниците, водата, въздухът - всичко. Винаги е било така, без изключения.

До онази августовска нощ. Мисълта ме шокира, все едно изневерявам на самия себе си. Но й се отдадох. Поисках да вляза в града не с метро или шатъл от летището. А с такси. Исках да видя, да усетя, за попия, да запомня първото си идване. Вече знаех, че няма да е последно. У дома съм - звучеше в главата ми като рефрен от песен. Знаех, че е любов от пръв поглед. Това, което не знаех, е, че ще е щастлива, споделена, и че вероятно ще е до живот.

Градът, който никога не спи, ме посрещна повече от добре. Посрещнах изгрева на слънцето, търсейки отворено кафене в Манхатън, в което да се продава еспресо, а не американо. Намерих. Италианско кафене. Поръчах си кафе, но се оказа, че нямам дребни. На въпроса ми какво правим барманът отговори, че ако ми харесва кафето мога да дойда на следващия ден и да платя наведнъж. След това реших да отида на разходка сам, и разбира се, заради липсата ми на каквото и да е чувство за ориентация, се загубих. Вероятно съм изглеждал стреснат, защото до мен спря мъж, който правеше джогинг. Свали слушалките от ушите си и ми каза, че ако съм се загубил, ще ми помогне. Казах му къде се намира хотелът ми и той вървя с мен няколко пресечки. Обясни ми, че като жител на Ню Йорк иска гостите на града да се чувстват комфортно...

Обичам този град и заради програмата за насърчаване на достъп до изкуство на всички, независимо дали могат да си го позволят, или не.

Досегът с изкуство прави обратното на това, което върши маргинализацията. Вади хората в неравностойно положение на светло, а не ги забутва в тъмните кътчета на периферията. Всеки един жител или турист може да разгледа всеки един музей за сумата от само един долар. Останалите двайсет и четири до реалната цена на билета, се покриват от общински, федерални и частни фондове.

Обичам Ню Йорк и заради факта, че няма никакво значение кой си, наистина - нулево. Има значение какво можеш да правиш.

Пристигнах през 2013 като съавтор и сърежисьор на един театрален спектакъл. На New York International Fringe Fest в продължение на три седмици се играят над двеста спектакъла на повече от двайсет офбродуейски сцени. Конкуренцията е смазваща. Но както казах - важно е какво можеш, а не дали си човек на някого. Имахме пет представления в пет поредни дни. След второто излезе положителна статия в културния градски гайд Village Voice, a след третото - положителна рецензия за „Паякът" публикува New York Times.

Обичам Ню Йорк, защото е градът, който наистина никога не спи. Градският транспорт е денонощен, денонощни са и обществените перални, заведенията за хранене, баровете, и .... да, някои от спектаклите на Бродуей имат и нощни представления. Но най-много го обичам, защото този град притежава магическото свойство да те кара да се чувстваш добре дошъл, да си част от нещо голямо. Приема те такъв, какъвто си, и не ти се бърка в живота.

Сега съм тук за втори път. Докато чакахме да минем граничен контрол, се случи нещо показателно. На група туристи от Полша, чакащи за трансферен полет, беше отказано да бъдат обслужени по бързо. Служителят на летището обясни, че дори и да си изпуснат полета, трябва да чакат на опашка, не е позволено. Тогава дама на средна възраст каза с много ясен и уверен глас: „Аз им позволявам да минат. Аз съм гражданка на САЩ и им позволявам, защото си плащам данъците, а с тях и вашите заплати". Поляците минаха с предимство, а аз се усмихнах широко. За пореден път бях у дома.
Дом, в който хората значат повече от бюрокрацията и буквата на закона.

Най-четените