Новината за самоубийството на известна личност винаги става повод за реакции.
Всеки се чувства призван и задължен да изрази мнението си, когато е засегнат човек, живял и умрял в светлината на прожекторите. Независимо дали някой има нужда от това мнение. Обикновено никой няма.
Един от примерите е особено показателен. Когато миналата година вокалистът на Linkin Park Честър Бенингтън се самоуби, веднага се появи един колаж – надпис върху снимка на Getty Images. На кадъра покойният вече изпълнител е със своите шест деца. Надписът е суровата присъда на автора на колажа и мислещите като него - "Any father that kills himself leaving behind six children is a pathehic excuse of a man".
Възможно е да сте видели снимката, може би дори сте я лайкнали или да сте я споделили. Защото обичате децата, защото смятате, че нито едно дете не заслужава да живее без баща или защото искате да сте смели в изразяването на различна гледна точка и ви е писнало от всички онези мрънкала, които оплакват Бенингтън и другите звезди преди и след него, които, в крайна сметка, сами са отнели живота си.
Демек – сами са си виновни. Егоисти.
В съзнание, в което битува схващането, че "депресия-мепресия – лигавщини са това, що не вземе да се стегне", се освобождава място за такива мисли. И това не зависи от географските ширини. Има го в България, има го в Европа, има го в Щатите.
Светът е пълен с хора, чието разбиране за депресията е сгънато в дефиниции като "лигавщина", "слабост", "ексцентричност" и "сдух". И това е толкова тъжно, че може да отключи депресия и при човек, който е психично здрав като бик.
Нека ви кажа какво не е депресията. Тя не е белег за разглезеност. Не е арт претенция. Не е лошо скалъпено оправдание за темерутщина. Не е предизвикана по собствено желание. Не е лесна за терапевтиране. Не е признак за слабост. Не е лошо настроение.
А сега нека уточним какво Е депресията. Депресията е клинична потиснатост – дистимия. Тя е безрадостност и загуба на интереси. Повишена уморяемост. Безапетитие. Безсъние. Загуба на телесно тегло. Мисли за вина. Анхедония (неспособност за изпитване на удоволствие). Влошена концентрация на вниманието. Двигателна потиснатост, понякога и депресивен ступор (пълно отсъствие на двигателна активност).
Депресията е мисли за вина, безперспективност, разоряване. Песимистична нагласа. Понижено или отсъстващо либидо. Безпричинни болки и усещания в различни части на тялото. Социална дисфункция. Изолация. Невъзможност за досег до останалия свят. Плач, уморяемост, тъга, безпомощност, мисли за непотребност, суицидни желания, порив към смърт.
Депресията е болест. От най-тежките.
Представете си да обитавате свят, паралелен на реалния. Свят, в който няма радост, нито светлина, нито удоволствия, нито удовлетворение, нито спасение. Депресията е една чудесна алегория на Ада – не този на Данте, в който дяволи пекат човеците в казани с лава и ги разпъват на средновековни уреди за мъчение. А такъв, в който ужасът се ражда от дълбините на собственото съзнание и обладава всяка негова част.
Депресията, мили хора, които смятате, че Честър Бенингтън, например, е изрод, защото е оставил шест деца, е нещо като автоимунно заболяване на психиката. Такова, което атакува собственото съзнание, сякаш го възприема за враг, и го разрушава из основи.
Елементарната журналистическа етика изисква изключително внимание към темата на самоубийството – онази тема, която стои в центъра на повечето философски трудове на големите философи от нашето и отминалото време. Въпросът за правото на човека да отнеме собствения си живот, е сложен, многопластов и няма ясен човешки отговор. Както казва проф. Николай Михайлов, човекът е въпрос без човешко решение. Той има само божествено такова. Същото се отнася и до самоубийството.
В по-големия процент от случаите, хората с депресия са фини, широко скроени и мислещи. Доц. Поли Петкова, която преподава клинична психология в СУ, казваше, че човешката душевност е като музикален инструмент. Някои души са пиана – обширни, с големи възможности, акорди. Други са като балалайка. Трети пък – като конец за зъби.
Боледуващите от депресия са рояли. Те не са слаби, нито безхарактерни, и в повечето случаи са виждали света от един ъгъл, от който онези, здравите, спортуващите три пъти в седмицата веселяци, никога не са зървали. Болните от депресия заслужават уважение. А не обвинения, стигматизация и набутване в крайните квартали на социума.
Те водят своята битка всеки ден, всеки час, всяка минута, и често я печелят. Те трябва да знаят, че има изход, има лечение, има спасение и път. Той не е лесен, но е път. И води обратно към живота.
Това е посланието, което всеки разумен човек трябва да отправя към милионите хора с депресия по света. Че някъде там, на подходящото място, с подходящото лекарство, с подходящия терапевт, с подходящите хора, има спасение, има възкресение.
И ако обществата по света бяха достатъчно зрели, за да предложат рамото си и хората в депресия да могат да се опрат на него, изходите, в които тези хора се връщат към живота, щяха да са по-чести. Вратата на изхода щеше да е по-широка.
Хайде да направим разлика между "присъда" и "диагноза". Можеш да бъдеш осъден, когато си извършил престъпление. Когато си болен, заслужаваш опора.
Ако сте чели гениалния роман на Е.Е.Шмит "Оскар и розовата дама", може би си спомняте думите на маминка Роза, която казва на 10-годишния Оскар, който умира от рак, че "…Болестта е факт. Тя не е наказание". Това е валидно както за физическата, така и за психичната болест. Тя е факт, а не наказание. Татуирайте си го.
Жестоко трябва да се засрамят всички онези, които демонстрират своята оригиналност и напредничавост, споделяйки становището, че всяка самоубила се звезда е урод, защото е отнела живота си по собствено желание, оставила е сираци и вдовици зад гърба си и пр.
Нулевото разбиране на психичните драми, които преживява един човек, са причината милиони хора по света да страдат два пъти повече, отколкото е необходимо.
Махленското оплюване на човек, който е в състояние на страдание, независимо дали става дума за депресия, диабет, нещастна любов, банкрут или рак, е бъркане в раната с мръсни ръце, недопустима инвазия в едно безумно нежно интимно пространство, престъпление спрямо човешката душа и свободния избор.
Така че когато следващия път се изкушите да се подигравате на нечия смърт, вместо да направите това се засрамете и се смирете. И покажете малко уважение.
Н
Аз ги лекувам с студена вода.
Истината е в комбинация от психотерапия, алтернативна медицина и последно поколение антидепресанти (SSRi,SNRI). Понякога се прави аугментация със тимостабилизатори и антипсихотици. Резистентните случаи могат да изискват електроконвулсивно лечение и високи дози от старото поколение трициклични антидепресанти (Clomipramine, Amitriptyline)
Със сигурност психотерапията може да помогне повече от лекарствата. Просто трябва човек да попадне на друг правилен човек, който да му помогне. Трябва да се потърсят и намерят причините, довели до депресията. Също както с всички останали болести - нужно е да се открие причинителя, за да се открие лек и да може болестта да се пребори. Всичко се случва с причина. И въпросът наистина е сериозен.
Добра статия. Интелигентно представено заболяване. Най-накрая някой да погледне тези хора като болни, а не като лиглцовци
Щом не им се живее да се самоубиват какъв е проблемът. Живеем в свободно общество и всеки има право да направи своят избор.