Амбициите са ни за Оскар, манталитетът ни е за Златна малинка

Една от най-значимите награди в световното кино е Оскар за чуждоезичен филм. Той е признание освен за режисьора и творческия екип на филма, и за страната, която е осигурила условията за създаването му. За да получим тази лелеяна награда ние, българите, трябва да сме готови да приемем, че има и талантливи между нас, дори да не сме самите ние. А държавата ни да признае това и да ги подкрепи. Трудна работа изглежда, но дали истински сме опитвали?

Според регламента на Американската филмова академия, превърнала церемониите си по награждаване във витрина на кинопостиженията, само един филм представлява страната и той се определя от жури, съставено от хора, свързани с местната киноиндустрия. При нас от 2008 г. това е Националният съвет за кино.

Филмите трябва да отговарят само на две условия - да не са на английски език и да имат 7 последователни дни показ в киномрежата на съответната държава. Само 6 български филма в настоящата година притежават нужните данни, но те се оказаха достатъчно, за да възкресят всички стари травми на родното кино - творчески, финансови, психически, както и натрупаните с години несправедливости.

За пореден път решението на комисията бе оспорено, победителят, филмът на Иван Ничев „Българска рапсодия", обруган. Събраните от него 23 гласа, с 11 повече от следващия претендент „Виктория" на Майя Виткова, предизвикаха добре обмислен и основателен отпор. Безпрецедентна пресконференция от час и половина в БТА, протест в Борисовата градина, използване на чуждоезични фактори за подкрепа на „Виктория", писма до наши държавни институции с предложение за анулиране на решението.

По този начин Виткова и нейният филм поставиха въпроса за цената и смисъла на победата на наша почва. Знаем приказката, че ако не победиш, имаш само два изхода - да се самоубиеш или да си купиш хладилник. Но у нас да направиш скандал заради загубата си ти носи повече дивиденти от това да предложат филма ти за Оскар.

Даже да спечелиш вота на Националния съвет за кино, ще потънеш в мрака на културните предавания по телевизиите, а филмът ти няма да стигне доникъде (във всички досегашни случаи, освен един). Докато чрез скандал ставаш чакан гост навсякъде и мигом влизаш в сутрешните блокове, жълтите вестници и жадните за кликове сайтове.

Но не може да се отрече, че режисьорката има право да протестира по случай поредното компрометирано процедурно решение в българското кино - за трети път през последните 4 години НСК предизвиква кавга в киногилдията с решението си за българския кандидат за Оскар.

Сегашният скандал е в началната си фаза и тепърва ще набира скорост, но вече могат да се отличат поне две основни сблъскващи се тези, както и някои важни детайли, които всички замесени забравят да споделят.

Теза на победените

Решението на НСК е скандално. Един от неговите членове е самият Иван Ничев, режисьор на избрания „Българска рапсодия". Казусът е морален - той трябва не само да не участва в гласуването, а да излезе от състезанието въобще. За това алармира сценаристът, режисьорът и един от продуцентите на „Виктория" Майя Виткова, подкрепиха я и доста хора от киносредите.

След деветгодишни усилия, тя успя да събере пари за филма си от престижни европейски програми за подпомагане. Привлече като съпродуцент и компанията „Мандрагора", свързана с прочутия филм „Смъртта на господин Лазареску" на Кристи Пую (Специална награда на фестивала в Кан).

„Виктория" си извоюва и премиера на фестивала на независимото кино Сънданс. Не взе награда там, но на други места успя да спечели. Виткова сама определя филма си като „най-успешния български филм на 2014 г." (отново, не без основание), продължава да ходи на фестивали и майчински да се грижи за него, вместо да го захвърли на лавицата, както става при много други български продуценти.

Плюс на кампанията й е, че е придружена от цяла „Програма „Виктория" - представяне на книга, музика, изложба и дори субтитрирането на филма на български език, за да може да бъде гледан от глухонеми.

Тя поиска анулиране на решението на НСК и ново гласуване с цел справедливост и избистряне на ясни правила на процедурата.

Антитеза на победителите

Иван Ничев обаче отсече: „Не съм страна в този скандал - те са загубили и оттук нататък те имат проблеми. По цял свят загубилите отиват да поздравят победителите!".

Също като Виткова, Ничев е и сценарист на някои от филмите си. Те не са малко на брой, а „Българска рапсодия" е третият негов филм, предлаган за Оскар. Предишните два, отново за спасението и неспасението на евреите в България, са „След края на света" и „Пътуване към Йерусалим". Но първият така и не успява да се дореди до листата заради забавяне на документите от НФЦ.

За тази грешка никой не е пострадал или наказан, но вероятно съдбата дължи реванш на Ничев, или поне той така смята дълбоко в себе си. Междувременно, засега копродуцентите на „Българска рапсодия" от Израел не бързат с кампанията си - заради бомбандировките там... Няма шега, в епицентъра на събитията сме с нашето малко кино.

В полза на Ничев е фактът, че досега нееднократно се е случвало член на НСК да излиза от гласуването за Оскарите поради това, че един от филмите претенденти е негов.

През 2011 г. излиза Виктор Чучков, а неговият TILT печели. 2012-а напускат Галина Тонева (с бъдещия победител „Кецове") и Анри Кулев („Цахес").

През 2013 г. цели трима членове на съвета стоят прави в коридора (Галина Тонева, Илия Костов и Иван Тонев) да чакат решението на останалите.

И този факт е бил известен на всички, но Виткова не е счела за нужно да се бори за принципа, докато не е пострадала сама.

Днес призовава всички да я подкрепят, защото могат да изпаднат в нейното положение. А тези, които вече са изпадали, както например Ничев преди години със забавянето на документи, какво да правят сега? Да я подкрепят ли, или да си хапят палците, че не са организирали протест?

Изкусителните подробности

Дори в самата Американска академия процедурата за избор на чуждоезичен филм е свързана с конфликти и противоречия и с годините правилата се избистрят. При нас избистрянето все още изглежда далеч. Националният съвет за кино е съставян, според Закона на киното, от демократично избрани представители от съсловни организации, но кой може да обясни защо продуцентите имат няколко организации (3) и участват масирано в членския му състав?

Защо да няма, да речем, кинокритици или други творчески образувания, също в троен вид? И работата на продуцентите не е ли да разберат как да правят филми за Оскари, а не как да ги избират? Един от членовете на НСК, Диана Андреева, предложи в ефир Българската филмова академия да решава кой филм да ни представлява отвъд океана. Но това е наивно предложение за нашите условия и показва пълно неведение за естеството на творческите натури у нас.

Членовете на американските филомви гилдии гледат задължително конкуриращите се филми на екран, не на DVD, срещу подпис, а у нас Дом на киното пустее, когато вървят специалните прожекции за членовете на Българската филмова академия. В салона има толкова зрители, колкото са и номинациите ни за българското предложение за Оскар. Гласуващите оформят мнението си по слухове и симпатии, при все че филмите ни са толкова малко. Като станат повече, и с пистолет на челото не можеш да накараш гласуващите да ги изгледат.

Така си е. Дори Майя Виткова твърди, че има член на НСК, който не е гледал филма й, а е гласувал. От комисията отговарят, че им е бил предоставен само някакъв ограничен достъп за онлайн прожекция.

Манталитет трябва

Ако има добра новина, тя е, че двата спорещи филма стартират заедно по екраните на 19 септември. Тъй че скоро всеки ще може да добие собствено мнение. Лошото е, че колкото българи, толкова и предложения за Оскар би имало, стига да не бяхме 6 милиона с 6 филма годишно от кумова срама.

Няма спор, че трябват ясни правила и че трябва да се борим за тяхното избистряне.  Но още по-необходим е определен манталитет, с който наистина да имаме някакъв шанс за Оскар и другите големи награди в световното кино.

Чарли Чаплин получава единствения си Оскар (освен почетния за цялостно творчество) през 1973 г. за „Светлините на рампата", 21 години след премиерата на филма в Ню Йорк, благодарение на точка от регламента на Академията.

Навремето филмът е спрян и остава без показ в Лос Анджелис - показ, който е сред задължителните условия за участие в надпреварата. Така Чаплин печели Оскар за оригинална музика и не протестира за повече. Останалите печеливши, като например „Дискретният чар на буржоазията", „Кръстникът" и „Кабаре", също не се обиждат и обаждат.