Винаги съм искал да бъда добър баща. Имам две деца - момче и момиче. Откакто те са част от живота ми, се старая да бъда родител за пример - дори и след като дъщеря ми повърна в лицето ми, a синът ми заяви, че е болен от рак, защото го боли корема.
През лятната ваканция обаче се превръщам в ходещ сомнамбул, обливат ме топли и студени вълни, а нощем сънувам, че утре най-сетне ще дойде 15 септември.
Може би разбирате за какво ви говоря, ако сте работещ родител на дете във ваканция. Работя като автор на свободна практика - имам лукса да пиша от вкъщи и да не съм вързан с фиксирано работно време и работно място. Въпреки че, да си призная, понякога ужасно ми се иска да бях.
До края на август трябва да съм написал 20 страници от книгата ми, жена ми работи по цял ден и всичко това прави нещата вкъщи толкова сложни, че за да напиша тази статия, станах в пет сутринта.
Сега децата са луднали по Pokémon Go. Докато ловят покемони, хващат тен и влизат в спортна форма, но .... покемоните не се ловят вкъщи, иска се скитане.
В същото време крайният срок за книгата наближава, което значи, че не мога да си позволя да не работя за дълго време. Хвана ли се обаче да работя, децата започват да се щурат из къщата, отегчени до смърт, и постоянно искат нещо. Всяко задоволено желание обаче води до още 5 неудовлетворени - запомнете тази теорема, ако още не сте родител.
Получава се нещо като извънредно положение. Домът, такъв какъвто го познаваме, вече не съществува. Чувството за ред и подреденост е останало в училище, мивката е пълна с чинии и трудно може да си намериш свободен стол за сядане, който да не е покрит с дрехи.
Подът е застлан с блокчета от Лего, всевъзможни човечета и стотици карти на разни герои. Холът прилича на магазин за играчки, в който е избухнала бомба.
Отчаяните ми опити да свърша нещо са толкова успешни, колкото да напълня пробито шише с вода.
Децата са по-непосими отвсякога и действат в тандем срещу мен. В момента, в който се отпусна полумъртъв на дивана след 20 минутен футболен мач със сина ми, се появява дъщеря ми да иска ягоди или да ме пита дали мога да оправя принтера, който не работи.
Разбира се, опцията да се отървеш от децата, пласирайки ги на някой друг, винаги съществува. Но е скъпа от финансова и емоционална гледна точка.
Бабата и дядото са тотално изтощени от над десетгодишно постоянно гледане на децата.
Знаете ли, че през лятото не само дните, а и вечерите са дълги. Тъй като на децата не им се налага да стават рано, съответно те си лягат по-късно, много след обичайния дедлайн от 23 ч.
И тъкмо когато си откраднеш време за себе си, за да изгледаш някой епизод от сериал, чуваш детски стъпки. На единия му се ядяло сирене, а другият имал паяк в стаята. Явно сериалът ще почака. Сигурен съм, че онези с binge watching-а на цели сезони НЯМАТ деца.
На пръв поглед нещата изглеждат като обикновено - женени с деца. Но тъй като няма училище, което да изтощава децата, сега те са пълни с енергия, готови да покажат най-доброто от себе си. И ежедневието се върти три пъти по-бързо от обикновено.
Тогава изведнъж осъзнаваш, че голяма част от родителската тежест се поема от образователната система и си обещаваш, че никога повече няма да правиш язвителни забележки по адрес на учителите, които "работят само половин ден и имат по три месеца отпуска".
Всеки път като чуя детски глас да ме вика, ми иде да псувам наум. Просто ми идва отвътре, важното е, че децата не разбират. А може и да разбират, но не се трогват.
От друга страна ми се иска да изживея докрай тази лудост, която няма да трае вечно. Даже понякога ми харесва, въпреки че на моменти нямам нерви.
След няколко години и двамата ще са напълно самостоятелни и ще имат нужда от мен само като източник на пари в брой или като безплатен шофьор на такси.
Пък и вече съм на 44, какво бих правил без децата? Да си замъкна задника на Ибиса? Да си купя скъпи, старинни мебели? Спортна кола? Да си намеря хоби? Хич не е лошо, но да бях мислил по-рано.
Сега на килима има петна от плодове и пластелин, но аз си давам дума, че ще оцелея.
А когато всичко свърши, ще ми остане кучето - ши тцу чихуахуа, което няма никакъв мозък и е перманентно прилепено за глезена ми.
Пък и до края на лятото остават само два месеца все пак.
