Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Къде са старите артисти

Около Деня на будителите тази година имаше една премиера. Мина незаслужено тихо, защото зад нея не стоят нито големи реклами, нито европроекти, нито напъващи се да стават знаменитости. Стоят истински артисти, от едно време. Такива, за които може и трудно да си спомните, но чиято кариера е своеобразна магистрала в българския театър. Събрали се във формация и я нарекли „Артисти със сребро в косите".
Около Деня на будителите тази година имаше една премиера. Мина незаслужено тихо, защото зад нея не стоят нито големи реклами, нито европроекти, нито напъващи се да стават знаменитости. Стоят истински артисти, от едно време. Такива, за които може и трудно да си спомните, но чиято кариера е своеобразна магистрала в българския театър. Събрали се във формация и я нарекли „Артисти със сребро в косите".

Последният път, когато го видях, изрязваше картинки с котенца. Намираше ги във вестници и списания, складираше ги до масичката в кухнята си и в дългите самотни часове старателно режеше и лепеше. Беше си направил една тетрадка само с котенца - черно-бели, цветни, рисувани, сгушени, спящи, всякакви...

Година преди да си отиде, актьорът Васил Попов, един от стожерите на някогашния Сатиричен театър, приличаше на малко дете.

Беше напълно с всичкия си, но старостта беше заличила и последните остатъци от творческа суета и го беше омиротворила. Самият той не беше тъжен - само около него беше тъжно. Кухничката в иначе просторния му апартамент се беше превърнала в цялото му жизнено обиталище.

В нея беше и телевизорът, и болничното легло, и масата - наполовина бюро, наполовина място за хранене. В една тетрадка пишеше спомени с красив, едър почерк. Готвеше си супи. Някак оцеляваше с мизерната си пенсия, благодарение на оредяващите участия в някои телевизионни продукции, племенниците си и няколко останали приятели. „Тъжно нещо е старостта, Марийче!" ми беше казал тогава. „Айде сега и ти..." се бях опитала да туширам горчивината аз...

В България старостта е опасна. Тя те лишава от достойнство, обрича те на мизерия и безсилие. Старостта на артистите ни обаче е особено зловеща.

Защото през нея срещаме очи в очи собственият си живот, стигнал до отчаяние. Гледа ни нашето детство, нашата младост и зрялост, тотално загубили смисъла по пътя си - примирени, увехнали и много тъжни. Артистите, които помним като млади, в своята старост днес те олицетворяват това, в което на свой ред ще се превърнем.

Помните ли кака Мариана и Бате Николай? Ако сте над четиридесет, със сигурност част от детския ви живот е минавал с тяхната „Сладкарница „Захарно петле".


Телевизионното предаване издържа на екран цели четиринайсет години, а актьорите Мариана Аламанчева и Николай Николаев заедно с него продължаваха да играят на сцената на Сатиричния и Народния театри, да пътуват и да снимат. Правиха го дотогава, докато им беше възможно.

След това жестокостта на времето ги затисна - Кака Мариана изкарваше прехраната на себе си и на дъщеря си, като чистеше у едно семейство и продаваше мартеници. Бате Николай забавляваше туристи по фериботите със своите фокуси. Тази година и двамата загубиха дъщерите, които сами предпочетоха смъртта пред живота.

Веселите, вечно усмихнати актьори, разсмивали поколения деца, трябваше да погребат своите и да продължат да живеят старостта си и с ужаса и чувството за вина от тази загуба.

Днес Мариана не излиза от апартамента си. Не само заради мъката си, но и защото няма как да си позволи нищо, дори „едно разболяване", както се шегувала сама, защото и то би струвало пари. За трийсет и осем години в Сатиричния театър и из сцените на България държавата й е отредила малко над двеста лева пенсия. Напълно сама и трудноподвижна, Мариана Аламанчева трябва някак да скалъпва живота си с тях. Преди няма и месец актьорът Светозар Кнезовски, който от години е близък и на Кака Мариана, и на Бате Николай, организира дарителска кутия за тях. Парите трябваше да им помогнат достойно да посрещнат Коледа. Ще ми се да вярвам, че са се събрали достатъчно поне за този празник. След него обаче?

Съдбата на остаряващите български артисти е константно тъжна. Да си пенсионер у нас по принцип е проклятие, но да си пенсионер човек на изкуството е направо прокоба.

Творческият труд не може да се оцени като другия - него не го измерваш нито в пари, нито във време, нито в биткойни. Творчеството храни нещо невидимо - духа. Затова и тези, които по принцип го нямат, няма как нито да го припознаят като ценен, нито да се отблагодарят на онези, които са го възвисявали  през годините.  За огромна част от хората у нас актьорството, музикантството, заниманието с художественото не са професии, чрез които да се изхранваш, а духовно глезене, което не заслужава да бъде плащано.

Спомнете си само в каква мизерия си отидоха например певците Борис Годжунов и Боян Иванов. Сетете се за Асен Кисимов, който угасна самотен, бит и унижаван. За Кирил Господинов, чиято старост нетърпеливо чакаше своя тъжен финал край морето на родната му Варна. За Катя Паскалева, която дори не успя да остарее - отиде си на 57 години, напълно забравена. И споменът за нея днес се крепи благодарение на самотни акции на последни мохикани на театралната ни памет като журналиста Георги Тошев, който написа нейна биография по материали от личния й архив. Помислете за екранния й партньор от кинокласиката „Козият рог" Антон Горчев, който през деветдесетте караше такси из София, за да се издържа. За Коста Карагеоргиев, чието лице от филма „На всеки километър", сигурна съм, много малко хора все още си спомнят. За фантастичната Катя Чукова, отишла си в самота и недоимък.  За Димитър Манчев, Никола Анастасов, Георги Калоянчев, които, ако не разчитаха на децата си, нямаше как да посрещнат старостта си с вдигната глава.

Изкуството е изтощаващо занимание. За да го правиш, няма как да имаш работно време. Артист си непрекъснато, във всеки момент от живота си, защото попиването на света и изразяването му чрез собственото ти тяло или способност не може да се вмества в графици. Затова и старостта на актьора е особено тежка - ако тялото му откаже да го слуша, той губи целия си инструментариум. Във вълчата среда на съвременните кастинги, телевизионни шоу риалити формати и халтури е особено трудно за един актьор на години да оцелява.

Затова и за много от тях просто вече нищо не чуваме.

Какво прави прекрасната актриса Йорданка Кузманова например? Играе ли още възхитителният Марин Янев? Къде са Сашка Братанова, Мария Статулова, Жоржета Чакърова, Виолета Гиндева, Виолета Донева? За тежкия инсулт на Пламен Сираков („Скъпа моя, скъпи мой") се чу преди няколко дни, но в казана от биг брадъри, европредседателство и електроаварии и тази информация се разнесе като пара и изчезна. Да се надяваме, че и с болестта ще се случи същото, защото ако не е в състояние да играе, няма на какво особено да разчита.

Около Деня на будителите тази година имаше една премиера. Мина незаслужено тихо, защото зад нея не стоят нито големи реклами, нито европроекти, нито напъващи се да стават знаменитости. Стоят истински артисти, от едно време. Такива, за които може и трудно да си спомните, но чиято кариера е своеобразна магистрала в българския театър.

Събрали се във формация и я нарекли „Артисти със сребро в косите". Така, както се казва и едноименната книга, издадена от „Пощенска кутия за приказки" с истински истории от българския арт живот. Играят Гоголевата „Женитба" под режисурата на един друг забравен режисьор - Никола Петков. Изкушавам се да изредя част от актьорския състав: Любомир Бъчваров, Красимира Казанджиева, Стефан Германов, Стефан Илиев, Гинка Станчева, Лидия Вълкова, Жоржета Чакърова (в малката роля на слугинчето Дуня), Емилия Цанкова, Мара Чапанова... Можете да ги видите в „Сити Марк Арт център". Всъщност искрено ви моля да го направите! Не заради благотворителност или съжаление - заслужава си, защото ще гледате класически, добър и добронамерен театър, който просто иска да разкаже интересно и умно една история на публиката.

При това с актьори, които се раздават от сцената така, както само може да го направи онзи, който всеки път играе като за последно.

Около миналата Коледа получих един особено ценен за мен подарък - книгата на актьора Вели Чаушев „Видения в небесния театър". Личен, човешки разказ от първо лице за задкулисния живот и странностите, привичките и закачките на големите ни артисти. Накъсани спомени, споделени с една сподавена носталгия. Прочетох я на един дъх.

Върна ми част от детството, от артистичния хоризонт на онези хора, чието преминаване някога по тротоара на Раковска преобръщаше атмосферата. Прищя ми се някак от нея да не лъха такава тъга. Тъга по едни гигантски хора, които небрежно си позволихме да загубим през годините, в които търсехме себе си. И, да, знам, че е малко ревливо и може би леко сантиментално, но нека поне сега се сетим за тях. Сега, когато можем да ги видим тук да играят като зверове. Преди да станат видения в небесния театър, където рано или късно и ние ще бъдем отново публика.

   

Най-четените