Да го бъде или не - това е въпросът за паметника пред НДК, известен като или „Петокрил седмо*уй" просто Петочлена. Столична община пак разпали дебата, обявявайки конкурс за бъдещето на монумента, който завърши с 11 проекта, 3 поощрителни награди от по 5 000 лева и 9 000 лева в джоба на журито. Съдбата на паметника обаче остава неясна.
За да бъде построен монументът „1 300 години България" е взривена оцелялата паметна стена на открития от цар Борис ІІІ през 1934 г. Паметник на загиналите от първи и шести пехотни полкове, известен още като Паметник на знайния воин и Войнишки паметник. Съвсем според принципите на социализма - нищо преди това не е съществувало, ние изграждаме света. Едни герои се заменят с други.
По време на дискусия през 2012 г. арх. Павел Попов определя паметника като феномен, защото четвърт век след изграждането му, той е точно това, което България е - наперена, нелогична, самодоволна, бъбрива, хаотична, сбъркана като конструкция и ориентация, саморушаща се структура.
Проблемът не е в паметниците на комунистическия режим, а в липсата на съгласие какво да правим с тях.
Тихо разрушение
Паметникът на съветската армия е друг нерешен въпрос, който все така стърчи като място за срещи на скейтъри и бираджии, въпреки общинското решение от 1993 г. да бъде демонтиран. Основната му функция в последните три години е за изразяване на политически идеи - от героите на капитализма до Пражката пролет и войната в Украйна.
Паметникът пред НДК пък беше използван като пиар акция на телевизионно предаване през 2013 г., когато прессъобщение до всички медии обяви, че хеликоптер ще прави опит за демонтирането му. Естествено, всичко се оказа евтин трик, но пък работещ - защото темата за социалистическите паметници продължава да предизвика смесени чувства.
Няколко взрива и край
Когато в края на 90-те мавзолеят на Георги Димитров изчезва под командването на вицепремиера и регионален министър в правителството на ОДС Евгени Бакърджиев, няма особено отявлена реакция от симпатизантите на някогашните комунисти, преоблечени като социалисти. Като цяло всичко преминава тихо и спокойно, въпреки че събарянето на мавзолея отнема с ден повече от построяването му.
Вече са пълнолетни онези, които тъкмо са прохождали тогава и нямат спомен от гробницата на комунистическия лидер. А тинейджърите, които ходят на концерти на площад „Княз Александър Батенберг", дори не могат да си представят как е изглеждала постройката.
Защо това не може да се случи с другите соц паметници?
За разлика от мавзолея, съветският паметник Альоша в Бургас си седи дори след подписката на СДС през 90-те за събарянето му, защото бургазлии искаха да го запазят, а в края на миналата година дискусията отново беше започната, но без да се стигне до решение да бъде премахнат. А пловдивският Альоша пък стана повод за шеги на 1 април, когато в един сайт като лош фотошоп колаж главата на паметника беше „изтрита" (виж снимките).
Докато мавзолеят е в историята, то съдбата на всички тези монументи остава на дневен ред. Паметникът на съветската армия да бъде демонтиран или не е въпрос, който занимава софиянци периодично, като става повод десните да докажат колко са десни, искайки монументът в чест на армията окупатор да бъде премахнат, а левите, доказвайки колко са леви, правят среднощни акции за всяко следващо оцапване на паметника с боя, защото това е посегателство срещу паметта на армията на съветските братя.
Авторът на паметника пред НДК Валентин Старчев признава, че дори Тодор Живков не е харесал монумента. Основните опасни блокове от конструкцията бяха премахнати, за да не паднат върху главите на минувачите, но основната конструкция чака някой да реши какво да прави с нея.
Художникът Светлин Русев се включи в обсъжданията след конкурса на Столична община с мнението, че паметникът трябва да остане като метафора на рушащата се държава.
През 2008 година българо-френският проект „Следа" търси преосмисляне на значението на изоставените паметници по нов начин адекватното им позициониране в свръхпрезастроената градска среда. Извежда се като пример и Франция, в която строенето на паметници вече не е на мода, а вместо това в градските пространства се правят арт инсталации.
Събарянето на една глава в името на друга
Докато няма цялостно осмисляне на този период от българската история и категорична политическа позиция за тоталитарния режим у нас, всеки паметник ще е периодична тема в медиите - било с безсмислен конкурс и партийно-пропагандни цели, било с няколко надписа или кутии боя.
И именно в това е проблемът - не само с паметника "1300 години България" пред НДК, този на Съветската армия, летящата чиния на Бузлуджа, парк-паметникът на българо-съветската дружба във Варна, Братската могила в Пловдив, 1300 години България в Шумен, Альошите в не един град... В осмислянето на миналото.
И докато някои се чудят дали „1300 години България" да е водно огледало, паметник на хан Аспарух или информационен център за туристи, единственото, което със сигурност се случва, е разрухата - и поредна грозна гледа в центъра на столицата.
А обществото ще продължи да се лута в обществени дискусии, търсейки ориентири за своята национална идентичност, докато не се вземе общо решение за съдбата на социалистическите паметници - да останат като илюстрация на неосмислен исторически период или да бъдат премахнати.
