Преди известно време в социалните мрежи плъзна снимка на домати, кюфтета, лук и чесън, придружена с многозначителното "Така израснахме, но много забравиха". Още когато кадърът започна да се пресподеля активно, усетих, че лесно бъркаме понятията.
Грозното ми предчувствие оттогава насам се затвърждава с всяка картинка на мърляв домашен сапун, висящи по стените килими, вехти черги по тръбни легла, очукани чугунени печки на дърва.
Проблемът не е скромният домашен сапун, проблемът е когато мизерията бъде сбъркана с традиция и сиромахомилството - с носталгия.
От едната страна на мисловния кантар е "Така живеехме".
Тази сфера до голяма степен е нормално да е наситена с розова мъгла, която заличава дребните и по-големи недостатъци на отминалото време. Детството и младостта дават безгрижие, за което ще копнеем до края на живота си и което може да изтрие от спомените натрапчивата миризма на свинска мас със сода каустик.
От другата страна идва "Така трябва да живеем и сега" - коварна мисъл, която не носи нищо полезно със себе си.
Докато носталгията е в реда на нещата, то маниакалното желание да живеем така, както преди, макар че сега е по-добре, е притеснително. Обезпокоително е това масово вкопчване в миналото по начина, по който дете се вкопчва в близалката, за да не я изтръгнат от ръцете му случайно.
В крайна сметка вторачването назад води до регрес. Тоест до обратното на прогрес.
Начинът на мислене, според който "преди" винаги е по-хубаво от "сега", започва да спъва хода ни напред. Защо да правим нов, качествен, хубав сапун, като си имаме стария? Вярно, понамирисва, понякога гори кожата заради неправилно дозираната сода каустик, но пък в крайна сметка работи.
Нагласата неусетно се пренася отвъд проклетия домашен сапун.
Тя плъзва като плевел из мислите и започва да трови мнението за новото и модерното - почва се уж невинно, от битови дреболии, и се стига чак до културата, технологиите и медицината. Започваме да гледаме смръщено всяко ново изобретение, анализираме го, съмняваме се в качествата му.
И затъваме - затъваме в измамно времеубежище (по Георги Господинов), в което гледаме да се обградим с вещи от миналото, понеже на новите им нямаме доверие.
После се чудим защо България върви към бъдещето с неуверени миниатюрни стъпчици.
Обвиняваме управляващи, политици, външни фактори, световни конспирации, понеже е по-лесно.
По-трудно е да разберем, че дребната наглед носталгия по сапуни, софри без нож и вилица и дебели груби черги, води до едър и съвсем осезаем застой. Че нали точно там, някъде в миналото, някой е казал, че малките камъчета преобръщат каруцата. Прав е бил.
Виждаме как същата носталгия ражда и отглежда хора, които не просто помнят и обичат историческото си наследство, те отчаяно искат да живеят в него, да пренесат всички назад.
Да изградят наново свят на бедност и нищета, само защото е по-познат.
Не бива така. Вместо това бива най-накрая да вземем каквото има полезно в това ми ти прословуто минало, да го използваме, както можем, и да продължим напред.
За благото на всички ни.
